Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Януари, 2023  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031
Постинг
22.10.2022 19:17 - ИДЕЯТА ЗА ЗЕМЯТА В ЦЕНТЪРА НА ВСЕЛЕНАТА И НАУЧНАТА РЕАКЦИОННОСТ
Автор: kordon Категория: Други   
Прочетен: 1474 Коментари: 2 Гласове:
3

Последна промяна: 25.10.2022 09:37

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ИДЕЯТА ЗА ЗЕМЯТА В ЦЕНТЪРА НА ВСЕЛЕНАТА И НАУЧНАТА РЕАКЦИОННОСТ

Автор: Виктор Кордон

 

Австрийският психолог Зигмунд Фройд ни обръща внимание, че човешкото съзнание е устроено така, че много по-лесно и безкритично приема положителната информация и с лекота отхвърля отрицателната (под „положителна информация” се имат предвид данните, които съответстват на нашите представи и нагласи, а под „отрицателна информация” – тези, които са в противоречие с тях). Можем да наречем това недостатък, понеже ни пречи да преценяваме трезво проблемите и да ги решаваме целесъобразно. Защото правдивостта на информацията по никакъв начин не корелира с нашите схващания и очаквания, или, казано по друг начин, не съществува връзка между истината и нашето разбиране за истина. Тоест истинността на информацията не зависи от това дали я харесваме, или не, дали съвпада с нашите възгледи, или напротив. Затова е от критична важност да не отричаме по презумпция нещо, само защото не ни допада, и да не приемаме безрезервно това, което приляга удобно на нашите възприятия.

Тази слабост е характерна за всички хора и тъй като учените са такива, тя не подминава и тях. Като доказателство за склонността на представителите на различните научни области да нагаждат и интерпретират фактите съобразно своите представи, нагласи и очаквания е решението на Айнщайн да направи промени в своята теория на относителността така, че да отговаря на представата му за статична Вселена (която, както вече знаем отдавна, не е статична, а се разширява). Това ни разкрива Стивън Хокинг в своята книга „Кратка история на времето от Големия взрив до черните дупки”*:

„Когато през 1915 г. формулирал общата теория на относителността, самият Айнщайн бил толкова сигурен, че Вселената трябва да е статична, щото видоизменил теорията си, за да стане това възможно, като въвел в своите уравнения т.нар. космологична константа. Айнщайн въвел една нова антигравитационна сила, която за разлика от другите нямала конкретен източник, а била встроена в самата тъкан на пространство-времето. Той твърдял, че пространство-времето има свойствената тенденция да се разширява, а това точно би уравновесило привличането от цялата материя на Вселената и би довело до статична Вселена. („Кратка история на времето от Големия взрив до черните дупки”, Стивън Хокинг, стр. 44)

Друго потвърждение на тази наклонност е теорията за етера, възникнала през XIX в. Появата й била обусловена от необходимостта да се обясни разпространението на светлината в междузвездното пространство, тъй като вълновият й характер предполагал наличието на преносна среда. Затова някои учени предположили, че космическото пространство не е празно, а е изпълнено с някакво вещество, посредством което светлината се придвижва, наречено от тях луминиферен етер, тоест носещ светлина. Поради бурното развитие на научното познание, не след дълго тази хипотеза била опровергана и изоставена.

Още един пример за тази податливост на учените към удобно за техните разбирания тълкуване на наличните данни е отхвърлянето по презумпция на идеята, че Земята би трябвало да е в центъра на Вселената, която идея неизбежно произтича от неподлежащия на съмнение факт, че всички галактики се отдалечават от нея. В частност този повтарящ се модел на игнориране на концепцията за централното място на Земята във Вселената може да бъде открит в споменатия труд на Стивън Хокинг, където той я отрича мимоходом, без да я разгледа и да предложи оборващи я аргументи:

„На пръв поглед доказателството, че Вселената изглежда еднаква накъдето и да погледнем, като че предполага мястото ни в нея да е малко по-специално. По конкретно, ако наблюдаваме всички останали галактики да се разбягват от нас, би трябвало ние да сме в центъра на Вселената. Има обаче и друго обяснение: Вселената също изглежда една и съща във всички посоки и ако се гледа от друга галактика…  Доказателство в полза или против това предположение все още няма. Ние вярваме в него само от съображения за скромност: би било изключително странно Вселената да изглежда една и съща във всички посоки около нас, а да не е така и за други места от нея! В модела на Фридман всички галактики се отдалечават една от друга. Ситуацията напомня балон с множество нарисувани върху него петънца, който постоянно се надува. При разширението на балона разстоянието между всеки две петънца се увеличава, но не можем да кажем, че някое от петънцата е център на разширението. Нещо повече, колкото по отдалечени са петънцата помежду си, толкова по-бързо ще се раздалечават.” („Кратка история на времето от Големия взрив до черните дупки”, Стивън Хокинг, стр. 46)

Тук виждаме как знаменитият и уважаван от нас астроном отрича тезата за средищното разположение на Земята, но не защото разполага с доказателства и доводи, а по презумпция, или както пише той „от скромност” („Ние вярваме в него само от съображения за скромност”). Прави му чест, че поне открито признава, че „Доказателство в полза... на това предположение все още няма”. Тоест тази хипотеза няма никакви основания нито във фактите, нито в логиката, но въпреки това се приема като неподлежаща на доказване аксиома, която трябва да бъде приемана като самоподразбираща се. А това не се различава по нищо от религиозната вяра, защото не се базира на никакви доказателства, а изцяло на сляпо доверие и вътрешно убеждение, неподплатено с аргументи и факти.

Примерът с надуващия се балон, който винаги се изтъква от астрономите като нагледно обяснение, изобщо не е релевантен, тъй като не описва коректно ситуацията с раздуването на Вселената. Този пример насочва вниманието само към произхождащото на повърхността на балона, но не и в дълбочина, и по този начин се избягва проблематичната за астрономическата общност диспозиция на частиците в неговия център (доколкото балонът има такъв) и тяхното движение спрямо него. Освен това балонът няма център в същия смисъл и се разширява под влияние на съвсем други сили, докато раздуващата се вследствие на Големия взрив Вселена следва да има такъв, защото всеки взрив има център, който е позициониран в зоната, в която е извършен взривът. Материята, поставена в движение от взрива, трябва да се движи радиално на центъра във всички посоки. Това означава, че само и единствено спрямо намиращите се в този център обекти всички останали ще се отдалечават, докато спрямо всяка друга точка, намираща се извън центъра, ще има обекти, които се отдалечават, и такива, които се приближават (виж схемата в края на материала).

Стивън Хокинг прави и още едно смущаващо изявление в същия дух:

„…би било изключително странно Вселената да изглежда една и съща във всички посоки около нас, а да не е така и за други места от нея”.

В действителност странно би било тъкмо обратното – Вселената да изглежда една и съща, гледана от различни позиции. И не по-малко странно е такъв изтъкнат учен и мислител да вярва сляпо в толкова елементарно твърдение, което не само не е потвърдено чрез опити и наблюдения, но и дори не звучи логично.

От тук единственият логичен извод от многократно потвърждаваното наблюдение, че всички галактики се отдалечават от нас, е, че Земята се намира в центъра на Вселената, без непременно да бъде неин център.

Илюстрация на неадекватното поведение на астрономите при сблъсъка им с тази теория можем да открием в статията „Едно число показва, че нещо фундаментално не е наред с нашата представа за Вселената” („One Number Shows Something Is Fundamentally Wrong with Our Conception of the Universe”**), публикувана в електронното научно списание Live Science. По отношение на доказаното извън всякакво съмнение отдалечаване на всички галактики от нас, интервюираният астроном Barry Madore (астроном от Чикагския университет и член на един от екипите, извършващи измервания на константата на Хъбъл), изправен пред неизбежния извод, следващ закономерно от този факт, възкликва:

„Това означава, че се случва нещо плашещо. Защо да сме център на Вселената?”

А защо да не сме – можем да запитаме ние (при това с много по-голямо основание). Все пак в центъра на Вселената трябва да има нещо и какво пречи това да бъде нашата планета, при положение, че купищата от данни буквално ни сочат отговора и само заслепени от предубеждения хора могат да го отхвърлят и да търсят най-нелогични варианти, единствено защото най-логичният просто не пасва на идеологическите им нагласи.

Учените обаче упорито отказват изобщо да разглеждат тази теория, но не заради основателни съображения (такива просто не съществуват), а само за да не бъдат упрекнати в „планетарен шовинизъм” или, по-вероятно, обвинени в религиозен догматизъм, правейки алюзия с налагания от Църквата геоцентричен модел. В научната общност подозрително липсва дебат по тази тема и по нея не съществуват сериозни анализи (всъщност липсват каквито и да е анализи), въпреки че тя изглежда най-логичната на основата на наличните данни. Табуизирането й по всяка вероятност се дължи на нежеланието на учените да признаят, че Църквата все пак е била права в твърдението си, че Земята е център на Вселената. Това би повишило авторитета на църковната институция и би повдигнало въпроса дали и останалите й постановки не са верни. Допълнително вода в мелницата на Църквата може да налее и идеята, че благодарение на благоприятното си разположение в центъра на Вселената  Земята би могла да бъде единственото място, на което е възникнал животът, а хората да са най-висшата форма на органична материя.

Този случай не е нито е единичен, нито маловажен, защото религиозната параноя сред научното общество е повсеместна и спъва нормалния научен процес. За това как страхът на учените да не би техните изследвания и открития да дадат коз в ръцете на Църквата ги насочва към абсурдни начинания и в крайна сметка ги води в задънена улица, отново ни осведомява Стивън Хокинг:

„Колкото до самите нас, събитията преди Големия взрив не могат да имат последици, така че не биха представлявали част от научен модел за Вселената. Поради това можем да кажем, че времето започва от Големия взрив. На мнозина не им харесва идеята времето да има начало, вероятно защото напомня за божествена намеса. (От друга страна, Католическата църква възприе модела за Големия взрив и през 1951 г. официално обяви, че той е в съгласие с Библията.) Поради това бяха направени опити да се избегне изводът, че е имало Голям взрив. Най-широка подкрепа получи т.нар. теория за стационарната Вселена.” (Кратка история на времето от Големия взрив до черните дупки, стр. 50)

Това показва, че в научните среди съществува открита тенденция към изкривяване на фактите в посока, която да ги направи непригодни за употреба от Църквата за нейните цели. Което обаче в крайна сметка коства на учените прахосване на време и интелектуални усилия в безполезни авантюри. Все едно да счупите умишлено една вещ, за да не я използва вашият опонент, но в същото време не можете да я използвате и вие, с което спъвате собствената си дейност. Не може да се нарече пример за мъдрост, нали.

Заслужава да обърнем внимание и на следните констатации на г-н Хоукинг от цитирания по-горе пасаж:

„Колкото до самите нас, събитията преди Големия взрив не могат да имат последици, така че не биха представлявали част от научен модел за Вселената. Поради това можем да кажем, че времето започва от Големия взрив.

Не можем да се съгласим с това твърдение, понеже една от последиците от събитията преди Големия взрив е самият Голям взрив, което значи, че събитията преди него имат пряко въздействие върху структурата и еволюцията на съвременната Вселена именно чрез Големия взрив. Изказването на Стивън Хокинг е равносилно на това да кажем, че събитията преди Втората световна война нямат значение, защото нямат последици за нас, тъй като самата война е променила тотално света. Но нали точно събитията преди войната довеждат до нея, а с това и фактически извършват преразпределение на силите и промяна на съществуващата система. Така, както Втората световна война е повратна точка, до която обаче довеждат предшестващите я събития, без които тя не би била възможна, така и Големият взрив е такъв преломен момент, който се е случил само благодарение на предходните явления. Следователно събитията преди Големия взрив трябва да представляват особен интерес за науката, тъй като са причина за този взрив, а поради това и за всичко, случващо се след него. Големият взрив не бива да се разглежда като начало на времето, а като една брънка от веригата от събития, всяко от които е мост от миналото към бъдещето. Пренебрегването на предшестващите го събития е ненужно и вредно ограничаване на научната дейност до този хоризонт, което не позволява да се взрем отвъд него. То дори възпира въображението ни, задавайки му рамки, възпрепятствайки с това научното и обществено развитие.

Но нека се върнем на проблема, който учените имат с Църквата. Впрочем този въпрос не би трябвало да влияе на научните дейци, тъй като те следва да се интересуват единствено от резултатите от своите изследвания, а не от това дали тези резултати могат да бъдат използвани евентуално по един или друг начин (последното е в прерогативите на съответните държавни институции, ако има нарушаване на закона). Ограничаването и дори осуетяването на научните разработки, извършвано изцяло под натиска на извъннаучни фактори, е връщане в средновековието и църковната догматика, тоест науката ще се превърне в подобие на Църквата (ако вече не го е сторила). А последната, като крайно консервативна религиозна институция, изхожда от съвсем други, метафизични и не съвсем безкористни позиции, имайки за цел не да разкрие истината, каквато и да е тя, а да впримчи хората в своята хватка посредством догмата за Бог като създател на всичко, комуто трябва да се подчиняваме безпрекословно, безрезервно и безкритично. А това означава да се подчиняваме на църковниците, които се представят за негови наместници, без да си позволяваме да задаваме неудобни въпроси и още по-малко – да критикуваме.

Истински важният дебат е за менталния ригизъм*** в научните среди, който не позволява на учените да възприемат друга гледна точка (дори и тя да е най-логичната), само защото тя изцяло или дори само в някаква степен застъпва идеи, приети или наложени отвън като табу. Една такава забранена тема, например, е концепцията за разликите в интелектуалните способности на отделните народи и етноси. Запрещението върху нея напълно спъва всякакви изследвания и публикации в тази връзка, което винаги е в ущърб на знанието и истината, а оттам и на обществеността. Дали наистина различните етнически групи имат различия в интелекта, или такива няма, е въпрос, който може да се установи само научно и то при пълна свобода на научния процес.

Подобно е положението и в астрономията по отношение на тезата за централното място на Земята във Вселената (с уговорката, че нашата планета вероятно не е точно център на Вселената, а се намира в неговия обсег). При цялата й логичност, дали е вярна, или не, е въпрос на научни изследвания и дискусии, които могат да дадат точен отговор, само ако се извършват в свободна от забрани и принудителна автоцензура атмосфера. Засега обаче самоналаганата поради страх от остракизъм цензура сковава развитието на научната дейност в различни сфери и с това възпрепятства добиването и разпространението на важни за научния и обществен прогрес истини.

 

Бележки:

*A Brief History Of Time. Stephen Hawking

https://www.docdroid.net/GCLN82v/stephen-hawking-a-brief-history-of-time-pdf


**One Number Shows Something Is Fundamentally Wrong with Our Conception of the Universe

https://www.livescience.com/hubble-constant-discrepancy-explained.html

 

***ригидност – упорита неспособност за отстъпване или отказ да се оценят гледната точка или емоциите на друг човек; неспособност да се променят концепции и нагласи, веднъж развити.


Схема на взрива:
image

(Кликнете върху изображението за по-голям и ясен образ)

На изображението е показана схема на взрива, като центърът на взрива е обозначен с 1, а останалите цифри (2,3,4,5) маркират произволни точки от разпространението на фрагментите вследствие на взрива. Стрелките указват посоката на придвижване на фрагментите, които винаги се движат радиално спрямо центъра на взрива. Нека разгледаме точката, означена с №3. Ясно се вижда, че фрагментите, които се намират между нея и центъра на взрива, се приближават към нея, а разположените след нея в посока навън се отдалечават от нея. Това важи за абсолютно всички други обекти, независимо къде са позиционирани. Има само едно изключение – спрямо намиращите се в центъра на взрива всички останали ще се отдалечават. Следователно, щом всички галактики се отдалечават от нас вследствие на Големия взрив, то Земята трябва да се намира в зоната на центъра на взрива, т.е. в центъра на Вселената. Тъй като все пак е констатиран малък, макар и пренебрежителен, брой приближаващи се галактики, значи Земята се намира не точно в центъра на Вселената, а близо до него.

 








Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. blagovesteliseev - Земята не е в центъра на Вселената, но е причината за огромни сътресения във Вселената
24.10.2022 12:13
Центъра на Вселената е там, където е Трона на Бога. Заради Земята и седемте планети от слънчевата система е станал бунта на небето. Сатана - Люцифер е повлякъл след себе си една трета!!! от всички небесни жители.
цитирай
2. kordon - До blagovesteliseev
24.10.2022 19:24
А Вие откъде имате тази информация?
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kordon
Категория: Политика
Прочетен: 4116267
Постинги: 463
Коментари: 2683
Гласове: 2260