Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031
Постинг
19.10.2014 20:34 - ПРОВАЛ НА АМЕРИКАНСКАТА ДОКТРИНА ЗА ИЗНОС НА ДЕМОКРАЦИЯ ИЛИ СТРАТЕГИЯ НА ПЛАНИРАНИЯ ХАОС?
Автор: kordon Категория: Политика   
Прочетен: 1589 Коментари: 0 Гласове:
7

Последна промяна: 20.10.2014 20:37

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ПРОВАЛ НА АМЕРИКАНСКАТА ДОКТРИНА ЗА ИЗНОС НА ДЕМОКРАЦИЯ ИЛИ СТРАТЕГИЯ НА ПЛАНИРАНИЯ ХАОС?

 

Автор: Виктор Кордон


 

    Няма никакво съмнение, че арабските общества изостават значително в своето цялостно развитие, особено в сравнение със страните от т.нар. Запад и дори с Източна Азия. Във връзка с това съществува популярното схващане, циркулиращо в публичното пространство и в политическите дискусии, че причина за това „закъснение” са авторитарните режими, каквито по правило има в почти всички страни от Широкия/Големия Близък Изток, ако използваме американската политическа терминология. Според това гледище, изостаналостта на арабския свят се дължи именно на негативната парализираща роля на тези режими. На пръв поглед изглежда точно така – там, където на власт се намират автократи, диктаторски режими или тиранични фамилии, се наблюдава всеобщо забавяне, застой във всички сфери на обществения живот, така че арабските страни изглеждат като анахронизъм на фона на динамичните политически и икономически процеси и преобразувания, протичащи в Европа, САЩ и Далечния Изток.

 

    Следователно, според теоретиците и поддръжниците на тая хипотеза, премахването на задържащите фактори – диктаторските режими – ще доведе до освобождаване на градивните сили на съответните общества, което ще ги демократизира и ще донесе икономическо благополучие. Оттук следва, че загрижените за благоденствието им западни страни би трябвало да им помогнат в отстраняването на тия възпиращи и забавящи развитието им елементи, които са единствено виновни за осуетяването на техния прогрес. Така формулирана и пропагандирана, тази визия печели искреното одобрение на западните народи и тяхната подкрепа за политиката на „износ и налагане на демокрация” чрез елиминиране на тираничните правителства и предоставяне правото на местните общества сами да ръководят делата си.

 

    Вярна ли е обаче тази логика и дали тук не се поставя „каруцата пред коня”, т.е. дали не се бъркат причината и следствието? Диктатурите ли са причина за изостаналостта на арабския Ориент или пък самите те (диктатурите) са производни на ретроградността на арабските общества?

 

Що е демокрация?

 

    Демокрацията е такъв вид политическо устройство на държавата, при което народът осъществява законодателните и изпълнителните функции на властта чрез избраните от самия него негови представители (или непосредствено, както е при пряката демокрация). Тоест, качеството на държавното управление е в пряка зависимост от капацитета на народа да формира и избира индивиди, които с неговото пълномощие трябва да създават закони и да осъществяват националната политика във вътрешен и външен план по такъв начин, че да са в полза на всички граждани. Това, разбира се, е огромна отговорност, за която се изисква сериозен потенциал и компетенции, на които е способен само грамотен, образован и опитен в самоуправлението си народ. Само нация, изградила силно гражданско общество, е способна да се самоорганизира и да мобилизира своите национални ресурси, създавайки управляващи органи и правова база, които да служат на обществените интереси. Само такова енергично и сплотено гражданско общество е в състояние да се самоуправлява и да запази своята независимост от попълзновенията на местни или чужди сили, целящи да узурпират властта или да поставят свои марионетки, които да обслужват техните лични или тясно групови интереси, каквито примери се наблюдават на много места по света. Единствено активното, грамотно и информирано гражданско общество може да контролира своите управници и да ги санкционира за грешките и злоупотребите им, както и да регулира законовата уредба и социалните процеси в своя полза.

 

    Както показва историята обаче, такъв вид общество се изгражда в течение на столетия, а не е случайно явление, което може да възникне произволно където и да е. За пораждането на демокрацията е необходимо изминаването на дълъг, сложен и труден път, осеян с остри социални кризи и сблъсъци, в процеса на които индивидите поставят на дневен ред и отстояват своите права и си извоюват привилегии, които те смятат за основателни и необходими. Именно това постоянно противоборство между народа и управниците калява и сплотява гражданите, дава им нужното самочувствие и опит и ги научава да бъдат винаги бдителни и да следят зорко властимащите. Това обаче се извършва на фона на не по-малко комплицирани икономически процеси, които също оказват огромно влияние върху развитието на обществото и върху неговия светоглед. Защото, за да се еманципират индивидите, е необходима солидна база от хора, които да притежават своя собственост, която им дава себеуважение и самосъзнание и ги кара да мислят отговорно. Друг важен фактор е просветеността, която позволява на гражданите да се информират за процесите в тяхното и в другите общества, да формулират своите изисквания, да избират грамотно своите представители за управленските постове или самите да се кандидатират за такива, бидейки начетени и отговорни.

 

Арабска демокрация – мисията невъзможна

 

    В светлината на това разбиране е ясно, че арабските общества въобще не са готови за предизвикателствата на демократичния живот. У тях липсват задължителните социално-икономически предпоставки за такава промяна, която може да бъде постигната само по пътя на вътрешната и естествена еволюция на общественото съзнание, на манталитета, на мисленето, на реакциите, на подходите, на осмислянето на собствените отговорности и роля. Такава трансформация е възможна само след изминаването на дълъг път на икономическо, политическо, културно и религиозно развитие. Това не може да стане чрез натиск отвън, а само по пътя на бавното, но спонтанно вътрешно развитие. Затова опитите да бъде наложена демокрация в арабските страни са обречени на неуспех и могат единствено да им донесат големи беди, защото разстройват закономерния ход на процесите, протичащи макар и бавно сред тях.

 

    Но това не пречи на разни сили да се стремят да моделират арабския свят според собствените си мерки и стандарти, възползвайки се от нереалната самооценка на арабите за техните способности и потенциал. Достъпът до информация от външния свят и преди всичко от развитите страни чрез телевизията, мобилните телефони, интернет и социалните мрежи създадоха у арабите лъжливата представа, че демокрацията е стока, която могат да получат и те, стига да я пожелаят. Именно тези външни фактори катализираха и радикализираха иначе справедливите и спонтанни народни движения, насочени към подобряване на икономическото състояние и стандарта на живот. Чужди сили (не на последно място сред които и Западът) се възползваха от недоволството и наивността на все още неопитното арабско общество и пренасочиха и употребиха енергията му за свои цели, съвсем различни от първоначалните. Така народният гняв, подклаждан и подпомаган умело отвън (с което всъщност се превърна в оръдие на външни фактори) доведе до сваляне на съществуващите режими и порядки и освободи място за радикални елементи, които, макар и малобройни, притежаваха далеч по-добра организация, мотивировка, ресурси и подкрепа, а освен това разполагаха и с още едно много силно оръжие – терора. Поради тези причини групировки, които представляват незначителна част от населението и далеч не се радват на всеобща поддръжка, успяха да овладеят важни ресурси и да поемат контрол над огромни територии и население. По този начин арабите се оказаха в капана на неоправдано високите си очаквания, неотговарящи по никакъв начин на техните реални възможности и потенциал, които на този етап въобще не са пригодни за въвеждането на демократичните принципи в тяхната държавна уредба.

 

    Отстраняването на т.нар. диктаторски режими може да се представи по следния начин. Някой решава, че за доброто на овчето стадо (арабските народи) трябва да бъдат прогонени кучетата и пастира (диктаторите и техните служби), тъй като първите гонят овцете и понякога ги хапят, а пък вторият ги стриже и дои, а отвреме на време дори коли някоя от тях. И когато всички навници очакват, че овцете ще заживеят в хармония и идилия и ще започнат сами да се грижат за себе (демокрация!?), идват вълците (ислямистките организации Мюсюлмански братя, Ал Кайда, Ислямски халифат, Джабхат ан-Нусра, Ансар ал-Ислам, Армия Махди, Джейш-ал-Мухаджирин вал-Ансар и др.). Вярно е, че вълците са много по-малко от овцете, но пък притежават остри зъби, организация, офанзивна тактика и хищнически инстинкти, което им дава огромно предимство пред тревопасните. И тогава овцете биват масово разкъсвани и изяждани. След това вече става ясно (поне за някои), че овцете имат нужда от някой, който да ги води и да се грижи за тях, и от кучета, които да ги пазят. Овцете ще се отплащат за тази протекция по определен начин, но цената за това ще бъде значително по-малка в сравнение с тази, която ще платят, ако решат сами да се управляват (или ако някой реши това вместо тях и им го натрапи).

 

    Наивното схващане, че демокрацията може да се случи сега и веднага и че тя е задължително следствие от площадните демонстрации изигра лоша шега на неподготвеното и незряло арабско общество, което загуби и малкото, което притежаваше, защото отстрани единствено възможните стабилиращи фактори – управляващите режими. Сега, вместо демокрация и по-добри жизнени условия арабите получиха тотален срив във всички важни сфери и аспекти на обществения живот, съпроводени с влошаване на икономическите показатели, повишаване на безработицата, несигурност, глад, мизерия, нещастия, болести, хуманитарни катастрофи, терор и смърт.

 

    Арабите са като онези деца, които виждат своите родители да карат автомобил и искат и те да правят същото. Автомобилът наистина е полезна машина, но само когато се управлява от обучен и опитен водач. В ръцете на неопитни и недорасли за това индивиди, каквито са децата, той се превръща в заплаха за самите тях, а и за околните. По същия начин арабското население вижда чрез различните канали за разпространение на информация и чрез разказите на арабските имигранти как живеят гражданите на демократичните общества и съвсем естествено иска такъв живот и за себе си. Но, виждайки външните проявления на демократичната система, те не виждат стотиците години на социална, политическа, икономическа, религиозна, духовна и културна еволюция, която са преживели тези общества, и благодарение на която са постигнали сегашните резултати. Това са много столетия на противоборство на идеи, тези, концепции и интереси, преминаващи в сблъсъци и открити конфликти, в които самите граждани, благодарение на своето упорство са постигали някакви успехи. Тези успехи често са били микроскопични, но с течение на вековете са се натрупвали, довеждайки до огромни качествени промени на днешния етап.

 

    Арабските народи се намират на нивото, на което са се намирали европейците преди няколко столетия. На тях им предстои много дълъг път на промени и трансформации, за да се появят у тях необходимите демократични инстинкти, настроения и рефлекси, за да се изгради истинско гражданско общество, което е способно отговорно и компетентно да създава, избира и контролира своите управници. Ето защо на този етап демокрацията е невъзможен, нереализуем проект в рамките на арабския свят, който не е узрял да изгради демократични институции и органи при положение, че му липсва обезателния демократичен фундамент в самите общества. Защото не може да се построи солидна сграда върху нестабилна почва!

 

Причини за неспособността на арабския свят да се демократизира

 

    Главна причина за изостаналостта на арабските общества от Запада е невъзможността им да реформират своите културни, политически, икономически, социални и религиозни институции. А в самата основа на неуспехите на ислямския свят лежи присъщата му неспособност за модернизация и по-точно – неспособността да отдели религията от властта, които зависят една от друга. В исляма никога не са протичали напрегнатите, но плодотворни процеси на сериозно и дълбоко противопоставяне между светската и религиозната власти, каквито са се случили в Европа по време на Реформацията между XV и XVII в. Това обществено-религиозно движение е най-интензивно в Северна Европа, в ареала на германския свят, където недоволството от закостенялостта, компрометиращите практики, безмерното обогатяване и своеволията на Римокатолическата църква са най-силни, защото противоречат на мирогледа и нравите на германските народи. Този процес е толкова мощен, че води до възникване на ново християнско религиозно течение – Протестанството. Точно специфичната протестантска етика предлага най-благоприятна среда за развитието на капиталистическата икономическа дейност (виж книгата на Макс Вебер „Протестантската етика и духът на капитализма” на руски, немски и английски). В резултат на духовната еманципация на европееца и възникналите нови буржоазни отношения (възможни благодарение на благотворната атмосфера, оформила се в протестантските общности) се появява и Просвещението (края на XVII до началото на XIX век) – една от ключовите епохи в европейската култура, свързана с развитието на науката, философията и обществената мисъл. Това духовно движение започва от Англия през XVII в. под влияние на научната революция и постепенно се разпространява и сред другите страни на материка.

 

    Забележително и показателно е, че именно тези страни от европейския север, които се изправиха срещу старите религиозни и обществени порядки, постигат и най-голям икономически, политически и социален напредък, който е еталон за другите народи. Затова почти само там, сред германските народи, възникват такива културни явления, които се развиват в направление, получило универсално значение. В основата на философията на Просвещението лежи критиката към съществуващите по това време традиционни институти, обичаи и морал. Именно тази култура на свободата да се поставя всичко под съмнение и на критика, да извоюваш и отстояваш своите права е фундаментът, върху който лежи модерният свят и именно тя липсва на арабските общества.

 

    Потънали в блатото на патриархално-феодалните порядки, тези общества на Изтока никога не са преживявали такива освежаващи, пречистващи и стимулиращи цялостното социално развитие процеси, което е основна предпоставка за тяхното сериозно изоставане от развития свят. Арабската култура никога не е достигнала до вътрешната необходимост да извърши секуларизация – преходът от общество, регулирано предимно от религиозните традиции, към светски модел на обществено устройство на основата на рационалните, извънрелигиозни норми. В този модел религията остава свободен избор на индивида, а държавните органи не обосновават своите решения на религиозните норми. Секуларизмът се изразява в това, че дейността на хората, особено политическата, трябва да се основава на прагматизма, логиката, доказателствата и фактите, без да бъде предубедена вследствие на религиозна намеса. Секуларизмът изразява стремежа на просветения и еманципиран европеец да се оттърси от диктатурата на Църквата. Той символизира желанието на съвремения човек за автономност по отношение на всяка религиозна връзка.

 

    Без този духовен, културен и обществен катарзис, без деислямизация арабският свят не е способен да припознае и приеме демократичните принципи и да ги внедри в конструкцията на своя социум. Отстраняването на религията от държавните дела е задължителен етап, предшестващ и подготвящ демократизацията. За да е в състоянеие да инфилтрира демокрацията в своята структура, арабското общество задължително трябва да се отърве от ислямския тоталитаризъм. Както знаем от историческия опит, естествените етапи, които са един вид стъпала в общественото развитие, не могат да бъдат заобиколени или прескочени и трябва обезателно да бъдат изживяни по пътя на културното израстване.

 

    Ако институциите на едно общество не се ръководят от норми за справедливост, които са споделяни от широки слоеве на това общесво, то неговите институции не са нищо повече от инструменти за потисничество. Как тогава да искаме арабите да приемат хладнокръвно демокрацията, след като в светска страна като Египет 4/5 от мюсюлманското население, т.е. 80% от него желаят приемането на Шариата... Какво остава за останалите страни, където религиозните мюсюлмански традиции са залегнали още по-дълбоко в тъканта на техните общества и са обхванали и държавните им институции, превръщайки ги в бастиони на исляма!

 

    Роденият в Ирак арабски журналист и политически анализатор Мохамед Халаф потвърждава логиката, че мюсюлманският свят не е готов за демократични промени заради липсата на вътрешни реформи в неговата обществена структура:

 

„Много е трудно в някои арабски страни да се прави демокрация. Затова очаквайте много проблеми. Промяната доведе до избухване на всички натрупани проблеми – икономически, социални, религиозни. Това е като отваряне на кутията на Пандора.

...

Младите хора, извършили революциите, не са организирани. „Мюсюлмански братя[транснационална ислямистка организация] яхнаха тази вълна. В началото те даже не искаха да участват, но видяха, че нещата отиват към сваляне на режимите и се включиха.

...

В Тунис, където Арабската пролет започна, революцията дойде не от ислямистите, а от младото аполитично население. Тези младежи имат голям достъп до западната култура, до инструменти на глобализацията.
Проблемите в арабския свят поначало се задълбочаваха всеки ден с увеличаване на глобализацията. Арабите се чувстваха уязвени от постиженията, чудесата на другите. Тези, които бяха едно време господари на света
[т.е. арабите], когато Европа е била в упадък, а Арабския свят във възраждане. Сега е обратното. Това създава чувства на омраза и те потърсиха причини, обяснения за това не в себе си, а в другите. Това доведе до поява на „Ал Кайда” и ислямския фундаментализъм.

...

Арабската революция е резултат от глобализацията и продуктите й YouTube, Facebook, Tweeter. Те оказаха голямо влияние върху младите, които обаче не са решаващ фактор. Трябва да мине много време, за да имат те определяща роля.

....

С вкарване на религиозната догма в обществото хората считат, че решението на социалните им проблеми е прилагане на шериатския закон. Никой не взима поука от миналото.
За да се стигне до уреждане на всички тези проблеми ще има войни и те ще продължават, докогато съумеем да разделим религията от държавата, по подобие на това, което християнството претърпя.

...

Предимството на демократичните режими е, че сами реформират себе си. Но демокрацията винаги може да бъде изкривена. Ако липсва гражданско общество в една страна, това е проблем на обществото, не на самата демокрация.

...

Когато говорим за демокрация, тя е валидна не само за нас, за либералите, а за всички. Щом ислямистите влизат в демократичен процес и хората ги избират, трябва да се уважи избора им. Но остава отворен въпросът - дали тези организации ще се придържат към конституцията, демократичните норми. Те искат да ползват инструментите на демокрацията, за да завземат властта, а не да упражнят демократично управление.
Демокрацията в Арабския свят няма да бъде установена без това, което се случи в Европа през XVI в., когато имаше много конфликти, за да се отдели държавата от църквата. За да стигне Европа до сегашните си ценности, е имало много кръв. Християнството премина през различни етапи на реформация, за да стигне до Ренесанса. Ислямската религия обаче все още не е реформирана. Арабският свят не може да преодолее етническите, религиозните си разногласия без да има граждански войни поотделно във всяка арабска страна.

...

И по-рано съм казвал, че [за] да бъдем демократични държави, трябва да изминем пътя на Европа. Лошото е, че никой не си взема поука.

...

А в арабските общества религията олицетворява държавата.

...

Аз бях от тези хора, които защитиха военната намеса на САЩ за сваляне на режимите в Арабския свят. Но след всичко, което се случи, вече съм предпазлив. Не само заради това, че американците допуснаха толкова много грешки  в управлението на процесите в Ирак и Афганистан, но и защото тези общества са много трудни за промяна. Арабските и ислямските общества не се състоят само от млади глобализирани младежи. Голяма част са неграмотни хора и те решават накъде отиват нещата, като има избори. Това го видяхме в Тунис, където бяха избрани ислямисти, в Египет. Утре ще е така в Либия и Йемен. И ако утре падне режимът в Сирия, има вероятност ислямисти да дойдат на власт и там.
След идването на американците в Ирак, ислямският шиизъм ръководи страната. За ислямистите по принцип демокрацията е инструмент да стигнат до властта, а не начин на мислене. Те са непредсказуеми”.

 

    В действителност светските диктатори и режими, от една страна, и ислямистките групировки, от друга, са естествени врагове. Основен принцип на джихада, който е идеология на Ал-Каида, на Ислямска държава и на други войнствени ислямистки групировки, е, че светските мюсюлмански владетели и техните режими потискат вярващите и сриват исляма в историческа криза. Затова първостепенна цел на ислямските революционери в продължение на почти половин век е било унищожаването на режимите на такива лидери като президентите Гамал Абдел Насър, Ануар Садат и Хосни Мубарак на Египет, президента Хафез ал-Асад на Сирия, военното правителство в Алжир и дори на саудитското кралско семейство. Ето защо опитите на САЩ и Запада да свалят тези режими не носят демокрация, а всъщност подпомагат и поощряват именно тия радикални движения.

 

    Но защо тогава западните страни и преди всичко Съединените щати, виждайки провала на опитите си да монтират насила демокрацията в арабските страни, продължават с тези зловещи експерименти, макар да разполагат с множество аналитични институти за изготвяне на глобални стратегии в средносрочен и дългосрочен план, които няма как да не отчитат такива колосални грешки с фатални последици? Защо Западът продължава да упорства в желанието си да налага принудително собствените си стандарти на хора, които въобще не са готови да ги приемат, и по този начин всява хаос и допринася за всеобщия срив на арабските общества? Дали тази инатлива настойчивост, въпреки очевидните провали, не е мотивирана от интереси, които далеч не са свързани с благородни подбуди, а крият някакви користни цели? Защото ако някой ви кара да приемате лекарство, от което ви става все по-зле, а не по-добре, това не означава ли, че той не е загрижен за вас, а си има свои планове, които не включват вашето оздравяване?

 

 

Как Съединените щати създадоха чудовището Ислямска държава

   

    Провалът на широко рекламираната доктрина за „износ на демокрация” си проличава най-добре в Ирак, където гибелните резултати от нейното прилагане в реалния живот са най-фрапиращи и най-ужасяващи. САЩ бяха почти 9 години в Ирак и въпреки това не успяха да постигнат никакви ползотворни резултати. В този конкретен случай те – дори с цялата си войска, с всичките им военни, човешки, материални, финансови, логистични и пропагандни ресурси, не успяха да променят иракското общество нито на йота към по-добро, а дори му донесоха още по-големи страдания, защото разстроиха естествения му ритъм и начин на живот, какъвто и да е той. Защото Садам Хюсеин с всичките му недостатъци и престъпления бе съвсем естествено явление и беше това, което заслужаваха иракчаните, разполагайки на тоя етап с този потенциал и манталитет.

 

    Съединените щати разрушиха транспортната, енергийната и комуникационната инфрастурктура на Ирак, унищожиха армията, сринаха цялата държавна и обществена система, разстроиха стопанския и социалния живот на всички нива, отстраниха съществуващите порядки, институции и органи на реда. В резултат на войната, според различни данни, загиват от половин милион до един милион иракчани, при това насилието там продължава – от терористични актове загиват около хиляда човека месечно. Крайно високо е равнището на междурелигиозното насилие, което през 2006 г. прерасна в гражданска война между сунити и шиити, заради откритото толериране на шиитското мнозинство от страна на американските окупационни сили. След идването на американците в Ирак, именно ислямският шииизъм ръководи страната, което естествено настройва сунитите против тази политика и създава антагонистични настроения. Но вероятно точно това е била и целта. До нападението на САЩ и съюзниците им християните в Ирак са били 1,5 милиона, а в наши дни са не повече от 300 хиляди. 84% от висшите учебни заведения в страната са разрушени, разграбени и закрити, а ираксаката система за здравеопазване – някога една от най-добрите в Близкия Изток, сега е напълно парализирана. В Ирак избухва взрив от смъртоносни болести като тиф и туберколоза. По данни на Всемирната продоволствена програма в системата на ООН, 400 хиляди иракски деца получават по-малко протеини от необходимото количество, което оказва негативно въздействие върху детското развитие.

 

    Сривайки цялата държавна система, инфраструктура и организация Съединените щати дадоха възможност на откровени бандити и главорези, каквито са терористите от Ислямския халифат (Ислямска държава), да съберат сили и да си направят държава. Тези разбойници, въпреки малкия си първоначален брой, постигнаха успехи само благодарение на това, че американците елиминираха съпротивителните сили и способности на иракското общество, което днес не разполага нито с военния, нито с организационния потенциал да се справи самт с такава напаст, която по времето на Садам Хюсеин нямаше никакъв шанс за какъвто и да е успех.

 

    Корените на мълниеносното напредване на сунитските джихадисти от Ислямска държава в Ирак трябва да се търсят в командваната от Вашингтон операция през 2003 г. в тази страна, един от резултатите от която е, че предизвика много опасен вакуум във властта и кървав междурелигиозен конфликт. Иракският хаос представлява обвинителен акт срещу САЩ, които поведоха война под претекст, че има връзка между режима на Саддам Хюсеин и Ал Кайда. В това се състои иронията на историята, защото нахлувайки в Ирак именно американците създадоха идеалните условия Ал Кайда и екстремистите сунити да пуснат корени в страната. Тя изпадна в такава слабост, че Ал Кайда успя да завземе и да удържи цели региони. В един момент тази терористична групировка се разрасна толкова, че се разцепи и от отделилата се от нея част се появи организацията Ислямска държава (в началото се нарича Ислямска държава в Ирак и Леванта/Сирия – ИДИЛ/С), която днес е съперник на Ал Кайда.

        

    Армията, гръбнакът на системата, изградена от Саддам Хюсейн, бе разпусната през 2003 г. от американския граждански администратор Пол Бремър. След това, американците се опитваха девет години да изградят държава, която да замени онази, която бяха разрушили. При оттеглянето си през декември 2011 г. те не само не бяха постигнали нищо по-добро от предишното управление, но оставиха една разрушена и раздирана от конфликти страна, значителна част от която е контролирана от брутални екстремисти, тероризиращи местното население. Това ли е демокрацията, която САЩ промотират толкова яростно и държат да налагат по света?!

 

    Много от топ лидерите на Ислямска държава – новата растяща заплаха пред световния мир, включително и Абу Бакр ал Багдади (настоящият лидер на Ислямска държава), са прекарали известно време в американски затвори по време на американската окупация на Ирак. Тоест всички тези действия на САЩ послужиха за радикализирането и укрепването на ислямистите. Още повече, че най-малко двама от лидерите им са бивши генерали от армията на Саддам. С други думи, те са останали без работа, след като САЩ разформироваха армията на Саддам. За нито един от тях не се знае да е радикално настроен ислямист, както и да е мотивиран да се присъедини към групата заради религиозните си възгледи. Всъщност САЩ не само помогнаха за създаването на Ислямска държава (ИД), но дори я превърнаха в заплаха срещу самите себе си, която на свой ред ще им послужи като оправдание да продължат с вмешателствата си в региона.

 

Нелегитимността и престъпният характер на инвазията в Ирак

 

    Веднага трябва да отхвърлим възможността намесата (включително и въоръжената) на Съединените щати във вътрешните дела на чужди държави да е мотивирана от благородни подбуди. Това е твърде наивно обяснение, спадащо по-скоро към добрите, но утопични пожелания, което не отчита реалностите на световната политика, задвижвана не от морални стимули, а от материални изгоди. Първо, никой не е упълномощавал САЩ да се вживяват в ролята на благородни рицари, спасяващи света, и да нападат суверенни страни, като Ирак през 2003 г., например. Относно този случай е редно да се знае, че единствената причина, която международното законодателство приема като законна за провеждането на военни действия, е нуждата от самоотбрана. При нападението над Ирак такава ситуация напълно липсва, поради което не е и подкрепено от ООН, което пък веднага го нарежда сред военните престъпления. В международното право, включително и от практиката на Международния съд в Хага, е твърдо установено че използването на въоръжена сила в упражняване правото на самоотбрана може да бъде оправдано само когато:

1)     е налице въоръжено нападение срещу територията на дадена държава;

 

2) има срочна необходимост от защитна акция срещу такова нападение;

 

3) няма друга практическа алтернатива за действие в самоотбрана и

 

4) предприетото действие като самоотбрана е ограничено – само доколкото е необходимо, за да се спре нападението (принципът на пропорционалността).

 

    В стремежа си да придадат законност на своите действия управляващите в САЩ и Великобритания използват различни аргументи. Един от тях е правото на тези страни на индивидуална и колективна самоотбрана. Това се прави в контекста на терористичния акт от 11 септември 2001 г. като се твърди, че Ирак е свързан по някакъв начин с този акт. Другият елемент е предположението, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване, които би могъл да използва срещу двете страни. С помощта на тези и на други лъжи (виж още информация на английски за лъжите на САЩ и Великобритания по отношение на Ирак: 1, 2, 3, 4, 5), тиражирани в широкомащабна медийна кампания (което означава, че средствата за масова информация също се включват активно в обработката и манипулирането на общественото съзнание) те успяват да заблудят целия свят и да сформират международна коалиция от 25 държави. Едно разследване, извършено от специална комисия в Камарата на представителите през 2004 г. разкрива „237 подвеждащи изявления относно заплахата от Ирак, които са направени от президента Джордж Буш младши, вицепрезидента Дик Чейни, министъра на отбраната Доналд Ръмсфелд, Държавния секретар Колин Пауъл и Съветника по националната сигурност Кондолиза Райс. Тези изявления са направени в 125 отделни изяви, състоящи се от 40 речи, 26 пресконференции и брифинги, 53 интервюта, четири писмени изявления, както и две свидетелствания пред Конгреса”. Разследване на Сената от 2006 г., също обхваща тези лъжи в обширен доклад.

 

    Осъзнавайки престъпния характер на своята инвазия в Ирак, американците се опитват да я легитимират чрез разни юридически еквилибристики. Така например, Ан-Мари Слотър от Принстънския университет, която тогава е и председател на Американската асоциация за международно право, твърди, че макар военните действия на Вашингтон да са „технически незаконни” (което означава, че са напълно незаконни) без решение на Съвета за сигурност, все пак те биха могли да бъдат легитимни, на основата на прецедента в Сърбия. Учудващото тук е, че с предишно грубо нарушение на международното право (бомбардировките над Сърбия са извършени без разрешение от ООН и е първият път, в който НАТО използва военна сила без одобрението на Съвета за сигурност на ООН и срещу суверенна нация, която не представлява заплаха за членове на съюза) се обосновава ново нарушение. Все пак професор Слотър поставя условието, че за да се получи необходимата легитимност и одобрението на ООН, Вашингтон трябва открие „неопровержими доказателства”, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване. Но това изисква, добавя тя, САЩ и Великобритания наистина да дадат доказателства за своите твърдения.

 

    Официалните причини, представени от САЩ и техните съюзници за инвазията, са, че правителството на Ирак и неговия водач, Саддам Хюсеин:

 

  • не са представили категорични доказателства, че са прекратили програмите за разработка на оръжия за масово унищожение и че са унищожили наличните си запаси от биологични, химични, ядрени и други секретни оръжия;

 

  • подкрепят и осигуряват финансово терористи и терористични организации, визирайки Ал Кайда, които с действията си застрашават сигурността на САЩ и всички американци.

 

    След като основните бойни операции приключват, правителството на САЩ съставя специална група (Iraq Survey Group), която е изпратена в Ирак, за да търси оръжията. Неин водач е Дейвид Кей, който през есента на 2004 г. представя финалния си доклад. Според него в страната не са открити забранени оръжия и по всичко личи, че такива е нямало.


    На 2 март 2004 г. ООН също оповестява рапорт от оръжейните инспектори, в който те потвърждават, че Ирак със сигурност не е имал никакви оръжия за масово унищожение след 1994 г. На 6 октомври групата, сформирана от правителството на САЩ, официално обявява своите разкрития — те не намират доказателства за наличието на забранени оръжия, и според тях е било невъзможно Ирак да произвежда каквито и да е било след наложените санкции от 1991 г. На 12 януари 2005 г. американските войски в Ирак официално прекратяват търсенето на такива оръжия.

 

    Другата основна причина за инвазията, изтъквана от САЩ, е вероятната връзка на режима на Саддам Хюсеин с терористични организации, и в частност с Ал-Кайда. Американското правителство на няколко пъти изказва твърдението, че групировката има лагери за обучение на терористи на територията на Ирак и че самият Саддам Хюсеин я подпомага финансово. Водачът на Ал-Кайда — Осама бин Ладен — категорично отрича това, наричайки иракският президент „неверник“. Възгледите на организацията противоречат на управлението в Ирак и тя се дистанцира от него.

 

    През 2004 г.  „Националната комисия за терористичните атаки срещу Съединените щати”, позната като „9/11 Commission”, публикува доклад, в който се съдържа заключението, че „към днешна дата не сме видели никакви доказателства, че тези или по-ранни контакти [между Ирак и Ал Кайда] някога са се развили в сътрудническа оперативна връзка, нито сме виждали доказателства, показващи, че Ирак сътрудничи с Ал Кайда в разработване или извършване на атаки срещу Съединените щати”.

 

    Аргументът на американския президент Буш на тези разкрития е следният: „Причината, поради която аз продължавам да настоявам, че е имало връзка между Ирак и Саддам и Ал Кайда, е, че е имало връзка между Ирак и Ал-Кайда”, заявява той през 2004 година. Колко добре обосновано, нали!

 

    Разследване на Въоръжените сили на САЩ от 2008 г. (проведено от Института за отбранителни анализи), основаващо се на изследването на повече от 600 000 документа, аудио и видео записи, събрани след като войските на САЩ и Великобритания нападнаха незаконно Ирак през 2003 г., стига до окончателното заключение, че няма връзка между Саддам Хюсеин и Ал-Кайда. При липсата на каквито и да доказателства за наличието в Ирак на оръжия за масово поразяване и за връзка между Садам Хюсеин и Ал Кайда и при отсъствието на одобрение от Съвета за сигурност към ООН, нахлуването на Съединените щати, Великобритания и техните съюзници в тази държава представлява нарушение на международното право, т.е. явява се престъпление в огромен мащаб.

 

    В изследване, проведено в САЩ и Германия и публикувано през 2005 г., група изследователи оценяват ефектите върху паметта и спомените на гражданите, подложени на внушенията на медиите по отношение на търсенето на оръжия за масово унищожение в Ирак по време на войната през 2003 г. Резултатите показват, че американските граждани като цяло не коригират първоначалните си погрешни схващания, свързани с оръжията за масово унищожение, наложени от средствата за осведомяване, дори след като те са опровергани впоследствие; германските граждани, са били по-склонни да променят предварителните си нагласи. Зависимостта от първоначалния източник на информация води до появата на значителна група сред американците, проявяваща фалшива памет, че оръжията за масово унищожение наистина са били открити, докато такива в действителност не са намерени. Това предизвиква следните изводи:

 

1.      Повтарянето на новинарските истории, дори ако те впоследствие са опровергани, може да помогне за създаването на фалшиви спомени в една значителна част от хората;

 

2.    След като веднъж е публикувана някаква информация, последващото й коригиране или пълно опровергаване не променя убежденията на хората, освен ако те не са били поначало подозрителни за скритите мотиви на събитията и за новинарските репортажи.

 

    Това е доказателство за силата на медийните внушения и за това как фатално те могат да повлияят на общественото мнение, насочвайки го в погрешна посока в услуга на определени сили. Това доказва и колко трайни и непреодолими дори могат да бъдат наложените от средствата за разпространение на информация неверни представи, които изграждат мирогледа на гражданите, създавайки една фалшива реалност, пречеща на хората да видят действителността. Чрез своите специфични методи масмедиите влияят целенасочено връху емоциите на публиката, заглушавайки у нея гласа на разума, като така предизвикват не рационални, а емоционални реакции и пристрастност, с което може да се обясни и подкрепата й за съмнителни или откровено лъжливи каузи и планове. Най-притеснителното в случая е, че това се случва не в някоя тоталитарна или теократична страна, а в Съединените щати, които претендират да са флагмана на световната демокрация.

 

Стратегия на планирания хаос

 

    След като множество независими анализатори предвиждаха, че намесата на САЩ и на Запада ще донесе неизброими нещастия на арабското население, не е възможно това да не е било известно и очаквано от екипите, изработващи американските стратегически планове на политическо и военно ниво. Това налага логичния извод, че хаосът в Ирак, а и в целия Близък Изток, настъпил след явното или подмолно вмешателство на Запада, не е следствие на непредвидени и несъзнателни грешки, а е плод на добре замислен план, целящ дестабилизацията на региона. Целта на този план е прекрояване на съществуващите граници и/или смяна на неудобните правителства, което може най-лесно да се извърши след премахването или отслабването на местните въоръжени сили и властови структури. Настъпилата след това нестабилност допълнително ще намали съпротивителните способности на тези общества, а и ще представлява удобен повод за намеса от страна на Запада, който ще открие в нея благовиден предлог да изпрати свои военни контингенти или да подкрепи бандитските формирования, воюващи с местната власт. С дежурното оправдание, че съблюдава принципа за самоопределение и самоуправление на народите същият този Запад ще раздели региона на парчета, които отговарят на неговите интереси за по-лесен контрол и източване на наличните ресурси или ще постави свои марионетни правителства.

 

    Прастарият принцип divide et impera (разделяй и владей) никога не е излизал от употреба и в случая се използва с пълна сила. Различните етнически, езикови, класови, религиозни и конфесионални групи в арабските общества биват противопоставяни едни на други, което разстройва тяхната монолитност (доколкото тя съществува изобщо) и разбива структурите на властта, давайки възможност със сравнително малки сили да се контролират големи маси хора. Провокираните вражди изтощават ресурсите и силите и предодвратяват съюзяването на тия групи, които, разединени и воюващи помежду си, не могат да се противопоставят на марионетните власти, поставени своевременно от външните сили (в случая от Запада).

 

    Технологията за предизвикване и използване на религиозни или етнически конфликти за унищожаване и съсипване на държави вече е добре обработена и действа безотказно. Тя бе приложена в Афганистан, където муджахидините, финансирани от САЩ, доведоха страната до статута на най-бедната и мизерна нация в света. Судан се раздели на Северен и Южен Судан, отново на религиозна основа. Ирак в момента виртуално е разцепен на три части – шиитска, сунитска и кюрдска. По същия начин съвсем скоро ще почнат конфликти в Нигерия, с нейния мюсюлмански север и християнски юг. А това е страна с едни от най-големите петролни залежи в света… Следват Ливан, а може и Кипър. Тази технология в момента работи и в Сирия. При използването на такива методи винаги се получава силна поляризация сред обществото, а най-опасно е когато в страната има етнически и религиозни различия, каквито съществуват във всички арабски страни. Така постепенно се предизвиква смут, напрежението и омразата ескалират, което по-късно довежда до кървава гражданска война и разрушаване на инфраструктурата. А когато се разруши инфраструктурата и организацията на страната, тя лесно може да бъде превърната във васал и в нея да бъде настанено марионетно правителство.

Какво предизвиква интереса и намесата на САЩ в Близкия Изток

    „Нека нашата позиция да бъде абсолютно ясна. Всеки опит на която и да е външна сила да получи контрол над региона на Персийския залив ще се разглежда като нападение срещу жизнените интереси на Съединените американски щати, и такова нападение ще бъде отблъснато с всички необходими средства, включително и военна сила”.

 

  Джими Картър, президент на САЩ,


Към Втора част –›




Гласувай:
7
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kordon
Категория: Политика
Прочетен: 1702534
Постинги: 399
Коментари: 2044
Гласове: 1728