Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Ноември, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30
Постинг
22.10 18:25 - ВОЙНАТА НА ЛЕВИЦАТА СРЕЩУ ЦИВИЛИЗАЦИЯТА - първа част
Автор: kordon Категория: Политика   
Прочетен: 306 Коментари: 1 Гласове:
5

Последна промяна: 24.10 01:52

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
ВОЙНАТА НА ЛЕВИЦАТА СРЕЩУ ЦИВИЛИЗАЦИЯТА

Първа част

Автор: Виктор Кордон

 

„Социализмът звучи страхотно. Винаги е звучал страхотно. И вероятно винаги ще продължи да звучи страхотно. Едва когато надхвърлите реториката и започнете да разглеждате твърди факти, социализмът се оказва голямо разочарование, ако не и катастрофа.”

Томас Соуел

 

Като бивш марксист, авторът на това изложение има възможността и предимството да познава добре и отвътре корените, същността, методите и целите на левицата, които за повечето хора са или напълно непознати, или са твърде неясни. Това знание е и задължение да се алармира обществеността за огромните вреди, които комунистическата идеология нанася върху съзнанието на масите, и за подлите прийоми, използвани от нея в борбата срещу големия й враг – капиталистическата система. Настоящият материал е опит да се осветлят често невидимите връзки между много от негативните явления в съвременните общества, от една страна, и левичарската политика, от друга страна, които явления в огромната си част са пряко следствие именно от задкулисните операции и афери на световната левица. Идеята зад това начинание е, че да познаваш противника си винаги е полезно, а в случая може дори да е съдбоносно. Като подкрепление ще привлечем един друг бивш марксист – големия чернокож интелектуалец Томас Соуел (Thomas Sowell – американски икономист, политически философ, коментатор и автор от афроамерикански произход), в чието богато творчество се съдържат наистина безценни мисли по тази и много други теми.

 

Светът никога не е бил и никога няма да бъде идеално място по причина на това, че хората не са съвършени, а и средата, която обитават, е сурова и често враждебна, поради което човечеството винаги ще бъде изправено пред трудности и изпитания от всякакъв характер. Но може би така и трябва да бъде, защото без предизвикателства вероятно би настъпила всеобща деградация. И все пак статистическите данни показват, че най-важните проблеми, които винаги са съпътствали човешкия вид – глад, болести, войни, неравенство, експлоатация – днес, макар и да не са изчезнали, са силно редуцирани. Казано по друг начин, днешните хора живеят много по-добре и дори много по-дълго в сравнение с която и да е друга епоха. Следователно светът днес е много по-добро място от когато и да било!

 

Причина за това са огромните постижения и постоянният прогрес в науката, техниката, земеделието, животновъдството, промишлеността, медицината и т.н. Тези постижения, разбира се, не са случайни, а са плод на закономерни фактори. Акумулирането у някои общества на знания и опит в продължение на векове води до откъсването на човека от оковите на Средновековието, до неговото избавяне от суеверията и религиозните догми, до освобождаването на човешкия дух и предприемчивост. Това поражда нови идеи, нови теории, нови изобретения, от които следват големи социални реформи, трансформация на старите производствени процеси, модернизация на всички обществени сфери и деятелности, гигантски политически преобразувания. Човечеството навлиза в нова епоха – епохата на капитализма.

 

Тази нова сила – капитализмът, успява да впрегне невиждани дотогава човешки и материални ресурси и буквално да видоизмени политическия, социалния и географски ландшафт. Това не остава незабелязано дори и от Карл Маркс и Фридрих Енгелс, които в своя „Манифест на комунистическата партия” му отдават дължимото:

„Едва буржоазията показа какво може да постигне дейността на човека. Тя сътвори чудеса, съвсем различни от египетските пирамиди, римските водопроводи и готическите катедрали; тя извърши походи, съвсем различни от преселението на народите и кръстоносните походи.

С бързото усъвършенстване на всички средства за производство, с безкрайно улеснените съобщения буржоазията въвлича в цивилизацията всички народи, включително и най-варварските. По-ниските цени на нейните стоки са тежката артилерия, с която тя събаря всички китайски стени, принуждава да капитулира и най-упоритата омраза на варварите към чужденците. Тя принуждава всички нации да усвоят буржоазния начин на производство, ако не искат да загинат; тя ги принуждава да въведат у себе си така наречената цивилизация, т.е. да станат буржоа.

През време на своето едва стогодишно класово господство буржоазията създаде по-масови и по-колосални производителни сили, отколкото всички минали поколения, взети заедно. Покоряване на природните сили, машинно производство, приложение на химията в индустрията и земеделието, параходи, железници, електрически телеграф, пригодяване за земеделска обработка на цели континенти, превръщане на реките в плавателни, цели, сякаш изпод земята измъкнати човешки маси — кой по-раншен век е могъл да подозира, че в недрата на обществения труд дремят такива производителни сили!”

 

В процеса на своето развитие капитализмът успява да преодолее до голяма степен основните разкъсващи го противоречия (като безчовечната експлоатация), да осигури на работниците много по-добри условия за труд и живот и да изгради може би най-справедливите от всички съществували и съществуващи общества, основани на плурализма, разделението на властите, свободната инициатива, реда и законността. Там, където сполучва да се разпространи, буржоазията въвлича в цивилизацията всички народи, включително и най-варварските” (забележете, че Маркс и Енгелс признават буржоазията за разпространител на цивилизацията!), с което носи (освен негативните си атрибути, каквито не й липсват) своите достижения, като парламентарната демокрация, върховенството на закона, технологиите, научното познание, съвременното здравеопазване, грижата за хората в неравностойно положение, социалните си институции и придобивки и много други. Онези народи, които съумяват да се възползват от тях, стават по-богати и по-здрави и увеличават жизнения си стандарт и продължителността на живота си.

 

Всичко това показва, че, при всичките си недъзи, капитализмът има големи предимства и на него се дължи намаляването в глобален план на сериозни проблеми, като глада и болестите. Това е възможно, защото организираното по капиталистически начин общество е способно да мотивира и мобилизира предприемчивите, интелигентните, способните, честните, трудолюбивите и спазващите закона, осигурявайки им значителна свобода за действие и развитие, каквато не съществува в други обществени системи. При капиталистическата система, което е много важно, хората носят ответственост за своите действия и понасят последствията от грешките си. По този начин свикват да бъдат отговорни в работата, в личните отношения, в обществените дейности.

„Неуспехът е голяма част от успеха на свободния пазар. Хората не успяват да оправдаят своя потенциал или да изпълнят всичките си добри намерения във всички видове икономически и политически системи. Капитализмът ги кара да плащат цена за своите неуспехи, докато социализмът, феодализмът, фашизмът и други системи позволяват личните неуспехи, особено на тези от върха, да бъдат игнорирани”.

„Трудно е да си представим по-глупав или по-опасен начин за вземане на решения, отколкото чрез предаване на тези решения в ръцете на хора, които не плащат цена за грешките си.“ (Томас Соуел)

 

Именно на тези мислещи, действащи, организирани и отговорни хора (а не на развяващите лозунги празнодумци) се дължи просперитетът на западните общества, а с това и прогресът на човечеството изобщо, защото те осигуряват реален брутен продукт и научен и технически прогрес, работейки неуморно и намирайки решения на различни проблеми във всички сфери. Тези хора са героите на нашето време, но те се намират в сянка, те са игнорирани, както забелязва Томас Соуел:

„Голямото разделение в тази страна (тоест в САЩ, но това се отнася за всички развити общества – В.К.) не е между демократите и републиканците или жените и мъжете, а между говорещите и хората, които действат. Помислете за нещата, които са подобрили живота ни най-много през изминалия век – медицинският напредък, транспортната революция, огромните увеличения на потребителските стоки, драматичните подобрения в жилищата, компютъра. Хората, създали тези неща – дейците – не са популярни герои. Нашите герои са говорещите, които се оплакват от изпълнителите”.

 

Въпреки очевидните предимства на капиталистическата система в сравнение с всички други обаче, има сили, които са си поставили за главна цел нейното разрушаване, обявявайки я за виновник за всички беди и нещастия. При цялата абсурдност на това гледище (защото глад, болести, експлоатация, неравенство и войни е имало в цялата човешка история, и то далеч преди капитализма), те не жалят сили и средства за осъществяване на този генерален план. Става реч за световната левица, която е пъстър микс от най-разнообразни партии и движения (социалдемократи, зелени, социалисти, демократични социалисти, правозащитни и природозащитни организации, екологични движения, комунисти, анархисти, антиглобалисти, антикапиталисти и много други), които, на пръв поглед, имат различни интереси и цели. Но ако вникнем по-дълбоко, ще открием, че те всъщност споделят много общи идеи и принципи, а причината за това е, че притежават общ идеологически произход. Генезисът на всички тях се корени в марксизма, чиято централна парадигма е унищожаването на капитализма като основен и единствен причинител на обществените недъзи и пороци и на човешките неволи и бедствия. Това определя като първостепенна задача на световната левица отстраняването на буржоазния ред, на което са посветени всички нейни усилия.

 

Тъй като поради обективни причини това не може да бъде осъществено чрез пряка конфронтация (защото всички властови лостове, включително репресивните органи и армията, са в ръцете на буржоазията), левичарите атакуват с подмолни удари стълбовете на тази система – традиционното семейство, националната държава, публичните институции, органите на реда, съдебната система, моралните норми, културата, обичаите, традициите, историческата памет, държавните граници, етническите корени и т.н. Враговете от левицата упорито се опитват да прекъснат кръвообращението в организма на капиталистическата държава, ролята на което играят индустрията, леката промишленост, добивът на горива и природни богатства, земеделието, животновъдството, автомобилостроенето, транспортът, инфраструктурата, енергетиката, туризмът и всички останали икономически дейности. Противообществените си прояви левичарството коварно прикрива зад уж общополезни и благородни каузи – световен мир, равенство, справедливост, свобода, демокрация, либерализъм, хуманизъм, защита на човешките права, опазване на природата и други подобни. Използването на благовидни лозунги и реторика помага на левицата да заблуждава и привлича на своя страна лековерни и политически невежи хора, някои от които искрено вярват в тези каузи, но които тя без никакви скрупули употребява за користните си цели. Заблудени от обвитите й в лъскава и привлекателна опаковка лъжи, те се превръщат във верни нейни последователи и гласоподаватели, осигуряващи й със своите гласове и подкрепа предни позиции на политическата сцена. Това й дава възможност да влияе на политическите, икономическите и социалните процеси, налагайки закони, правила, очаквания и настроения, обслужващи нейните низки интереси.

 

Левицата се радва на сериозни успехи в западните общества, което има своето логично обяснение. След Втората световна война десните идеи, като националната и културна идентичност, националната държава, гордостта от историческите успехи, победи и личности, опазването на традициите, принадлежността към европейската цивилизация и следването на нейните ценности, бяха обругани от левичарите, като символи на националсоциализма и фашизма. Привържениците на тези принципи бяха преследвани и очерняни като „фашисти” и „нацисти” чрез агресивни и шумни левичарски кампании за лов на вещици. Патриотизмът стана осъдително и непростимо деяние, което беше заклеймявано повсеместно, докато обществата, подложени на бруталната левичарска пропаганда, не се принудиха да се откажат от него публично. Чрез демонизирането й националната кауза и нейните поддръжници бяха тотално дискредитирани и изхвърлени от обществения дискурс, в който останаха да господстват почти еднолично левите идеи и представи. Това доведе до силно олевяване на десните партии, които бяха принудени от външния натиск от ляво да приемат и заимстват голяма част от реториката и концепциите на левицата, за да се адаптират към създадената от нея нова обстановка.

 

За това способства и продължителният период на благоденствие за западните народи, през който те живееха почти безметежно, без войни и големи социални катаклизми. Това ги направи лековерни и приспа бдителността им до степен да приемат наивно левичарските лъжи за истина. Липсата на сериозни кризи и сътресения ги доведе до състоянието на онези животни, които живеят в изолирани райони или на острови без хищници, което ги прави фатално доверчиви и неспособни да се защитават при положение, че се появят врагове. Поради това западните общества са загубили дори естествените си инстинкти за самосъхранение и здравословната предпазливост, които са ключови за оцеляването на всеки индивид или общност. Ето защо те стават лесна плячка на спотайващите се хищници от левичарската глутница, дебнещи от засада. В тази връзка споменатия по-горе Томас Соуел, чиято идейна подкрепа ще използваме тук, казва: „Една от често срещаните слабости сред почтените хора е неспособността да се оцени колко дълбоко безчестни могат да бъдат някои други хора и колко опасно е да им се вярва”.

 

В капана на левицата попадат за голямо съжаление и личности, които притежават естествената потребност да вършат добри дела, каквито, иска ми се да вярвам, са повечето хора. Такива добронамерени, но исторически невежи и неспособни да се ориентират в коварните води на политиката люде, вероятно, са по-голямата част от нейните избиратели, примамени от красивите й послания, от възвишените идеи, от силните лозунги, от благородните каузи, от големите обещания, от високата реторика, от хуманистичните идеали, от безкористния пацифизъм. Заставането зад червените знамена и идеи ги кара да се чувстват полезни, добри и значими, което несъмнено е удовлетворяващо усещане. Те са просто невинни жертви на червената чума, единственото желание на които е да помагат на нуждаещите се и да участват в създаването на по-добър свят. Именно от тяхната наивна доброта се възползват левичарите, за да ги впрегнат в своя ярем и да ги накарат да работят за тях. Това е една от причините, поради които комунистическата идеология е толкова вредна – тя звучи много приятно и красиво със загрижеността си за бедните, онеправданите, потиснатите и експлоатираните, с желанието си да спре промените в климата и да опази природата, с обещанията си за светлото бъдеще, което чака човечеството при социализма, който с дружните усилия на всички добри и прогресивни хора ще замени капитализма – този несправедлив и нечовешки строй, основан на печалбата и експлоатацията. Колко мило и благородно и освен това създава усещането за морално превъзходство!

 

Има само един малък проблем – не е вярно! Не е нужно да се ровим дълбоко назад в историята, за да открием, че хората от развитите капиталистически общества са живели и живеят много по-добре не само от онези от други епохи, но и от съвременните им страни от социалистически тип (справка: Венецуела, Куба, Северна Корея). И това се отнася включително и за „най-дискриминираните” групи - чернокожите, хомосексуалистите, етническите и религиозните малцинства, жените, децата, работниците и всички останали, които при капитализма са най-свободни и обгрижвани и имат най-висок жизнен стандарт и средна продължителност на живота. Ето от това искат да ги „освободят” левичарите, за да ги вкарат в комунистическата кошара, където ще ги третират като добитък без право на мнение и без всички останали права.
„Левицата приема своята визия сериозно – по-сериозно, отколкото приема правата на другите хора. Те искат да бъдат нашите овчари. Но това изисква от нас да бъдем овце”. (Томас Соуел)

 

Живеейки във виртуалния свят на кошмарните си видения, фанатизираните левичарите приемат желанията си за реалност. Затова всяка криза в капиталистическата система възражда у тях религиозен ентусиазъм, защото им се струва, че се сбъдват апокалиптичните предсказания на техните пророци – Маркс, Енгелс, Ленин и други подобни -  за приближаващия край на капитализма. Във всяка стагнация виждат Второто пришествие и идването на Божието царство, тоест на социализма. Във всяка рецесия (каквито капитализмът е виждал безброй пъти в своята история) те откриват знаците на приближаващия Армагедон – последната битка между Господ (левицата) и Сатаната (капитализма), в която Антихриста ще бъде победен веднъж завинаги, което ще позволи на Земята да бъде установен вечен мир. Въпреки че историята ги опровергава всеки път, техният фанатизъм не им позволява да осъзнаят изначалния дефект на марксистката религия.

 

Понеже отдавна се занимават с вероломната си дейност, левите са усвоили умението да мимикрират, да се сливат със средата, за да не привличат излишно внимание и за да не бъдат разгадани истинските им намерения. Подобно на коварен престъпник, те се представят привидно за лоялни граждани, загрижени за обществените проблеми, докато в действителност тайно кроят подлите си планове. Простодушието на западния човек (граничещо с овчедушие), свикнал да бъде защитаван във всички случаи от държавата, улеснява левицата в извършването на пъклените й дела. В тази ситуация държавата не може да му помогне, тъй като е превзета от левичарите и се е превърнала в техен инструмент. Дори и на власт да са десни партии, те са принудени да се съобразяват с левите претенции и да не се отклоняват значително от курса, зададен от левицата. На практика свободата на действие на десницата е ограничена до рамките, определени от левичарите.

 

Стигнало се е дотам, че гражданите не могат да изразяват свободно мнението си по важни, наболели и дори съдбоносни въпроси, защото левичарите ще ги обвинят в някой от многобройните, измислени специално за това грехове – расизъм, дискриминация, женомразство, хомофобия, ислямофобия, трансфобия, джендърофобия, фашизъм, нацизъм и прочее, обединени в общото и разтегливо понятие „език на омразата”. Всичко това е предназначено да ограничава до минимум критиките и опозицията спрямо проявите на левицата, каквато беше практиката и в социалистическите страни. Томас Соуел разказва, че дори и във времената на макартизма, когато хората с комунистически убеждения са били във фокуса на репресивните органи, те са имали по-голяма свобода на словото, отколкото сега: „Като млад марксист в колежа по време на разцвета на антикомунистическия кръстоносен поход, воден от сенатор Джоузеф Маккарти, имах повече свобода да изразявам възгледите си в клас, без да се страхувам от отмъщение, отколкото консервативните студенти имат в много кампуси днес.“

 

Тоест можем справедливо да кажем, че става въпрос за угнетителна диктатура на левицата, която чрез подмолни прийоми е успяла да наложи на обществата своя дневен ред, в който няма място за свобода на словото и плурализъм. Много навременни и сполучливи са словата на Томас Соуел по този важен въпрос:

„Думата „расизъм“ е като кетчуп. Може да се приложи практически на всичко – а изискването за доказателства ви прави „расист“.”

„Мултикултурализмът“ (който е неизменна част от дневния ред на левицата – В.К.) се свежда до това, че можете да похвалите всяка култура в света, освен западната култура, и не можете да обвинявате никоя култура в света, освен западната.”

 

Самите Маркс и Енгелс, които в никакъв случай не могат да бъдат заподозрени в симпатии към капитализма, са принудени от очевидните факти да признаят неговия принос към прогреса и цивилизацията.
„Буржоазията не може да съществува, ако не революционизира постоянно оръдията за производство (което де факто означава perpetuum progres, тоест непрекъснат прогрес – В.К.), значи и производствените отношения, значи и всички обществени отношения. Първото условие за съществуване на всички по-раншни промишлени класи е било, напротив, неизменното запазване на стария начин на производство.

С бързото усъвършенстване на всички средства за производство, с безкрайно улеснените съобщения буржоазията въвлича в цивилизацията всички народи, включително и най-варварските.

 

В същото време те решават, че заради недостатъците си, капитализмът трябва да загине, или по-точно трябва да бъде убит. Ако следваме тази „логика”, то излиза, че никой човек не заслужава да живее и трябва да бъде погубен, защото всички имаме недостатъци. Но също като хората, и капитализмът преминава през различни етапи, трупа опит и знания, променя се, развива се. Днешният капитализъм е много по-различен от този, по времето на Маркс и Енгелс, именно защото притежава способността да се адаптира и с това да се развива (това обяснява неговите жизненост и дълголетие в сравнение със социалистическия строй). Условията, въз основа на които двамата предричаха неговата гибел – а именно жестоката експлоатация на работниците, в това число жени и деца – днес очевидно и категорично не са налице. В момента пролетариатът живее и работи при много по-добри условия, той е част от средната класа, което се отразява както в неговия много по-висок жизнен стандарт, така и в повишаването продължителността на живота му.

 

Тази положителна трансформация започва още докато Маркс и Енгелс са живи. Но те упорито отказват да я видят и признаят, защото, вероятно, това би означавало да признаят, че са сгрешили фатално, предричайки, че експлоатацията ще се ожесточава и съответно недоволството на работниците ще нараства, докато накрая избухне във всеобща организирана борба, която ще помете капитализма и ще се възцари диктатура на пролетариата. Те нямат достойнството да признаят, че основната им теза – тази за неизбежната световна пролетарска революция и непредотвратимата смяна на капитализма със социализъм – е била невярна и се е провалила.

 

Ако това бе само техен проблем, нямаше да се занимаваме с него в този момент и въобще. За съжаление обаче, създадената от тях доктрина успява да отрови съзнанията на много хора, най-вече защото звучи добре и правдоподобно за невежите и за наивните идеалисти. По този казус големият чернокож мъдрец Томас Соуел казва следното: „Социализмът звучи страхотно. Винаги е звучал страхотно. И вероятно винаги ще продължи да звучи страхотно. Едва когато преминете отвъд реториката и започнете да разглеждате твърди факти, социализмът се оказва голямо разочарование, ако не и катастрофа.”

„Най-фундаменталният факт за идеите на политическата левица е, че те не работят. Ето защо не трябва да се учудваме, че левицата се концентрира в институции, където идеите не трябва да работят, за да оцелеят.”

 

Именно заради примамливостта и благозвучието си комунистическата идеология се е разнесла по света като горски пожар, причинявайки вреди не само на отделни индивиди, но и на цели нации. В днешно време тя избуява отново като отровен плевел и дори заплашва да промени радикално политическата и социална база, на която се гради съвременната цивилизация. В този смисъл под заплаха е самата цивилизация, защото строят, в който левичарите искат да ни вкарат, потъпква всички принципи и ценности, на които тя се гради, „дестилирани” и изстрадани през хилядолетията. Неговата безчовечност не е въпрос на прогнозиране или вероятности (тоест няма смисъл да се отдаваме на политическо ясновидство, както са сторили Маркс и Енгелс, подведени от собствените си желания), а е исторически факт, и то от близкото минало. Така че не е нужно да гадаем бъдещето, а е достатъчно да се поучим от миналото.

„Толкова много идеалистически политически движения за по-добър свят завършиха с извършващи масови убийства диктаторски режими. Даването на достатъчно власт на лидерите да създават „социална справедливост“ им дава достатъчно сила да унищожат всяка справедливост, всяка свобода и цялото човешко достойнство.” (Томас Соуел)

 

Въпреки уроците на историята обаче, наследниците на Маркс, Енгелс и Ленин – новите комунисти, тоест днешните левичари – продължават с дяволска упоритост да следват заветите на провалилите се техни кумири и да правят опити да ги осъществят на практика. Те все още черпят идеологически аргументи от теоретическите писания на отците на „научния” комунизъм, популяризират ги и ги лансират със сектантски плам и фанатична вяра в тяхната непогрешимост, противно на логиката и фактите. „Слепотата” на левите „интелектуалци” по отношение на очевидните и отчайващи поражения на комунизма при прилагане на неговите „прогресивни” идеи в практиката не е подмината от г-н Соуел:

„През 30-те години на миналия век някои от водещите интелектуалци в Америка осъждат нашата икономическа система и посочват централно планираната съветска икономика като модел – всичко това в момент, когато буквално милиони хора гладуват до смърт в Съветския съюз, от глад в страна с едни от най-богатите земеделски земи в Европа и исторически голям износител на храни.

Кореспондентът на „Ню Йорк Таймс” в Москва Уолтър Дюранти спечели награда „Пулицър”, за да каже на интелигенцията това, което иска да чуе – че твърденията за глад в Украйна са неверни…

Повече от половин век по-късно, когато архивите на Съветския съюз най-накрая бяха отворени при Михаил Горбачов, се оказа, че около 6 милиона души са загинали в този глад…”

 

Това само показва, че представителите на така наречената интелигенция (значителна част от която са левичари) не са нещо повече от останалите хора и че не са имунизирани срещу пристрастия. А когато пристрастията вземат връх, разумът отстъпва, и тогава нито образованието, нито академичните титли, нито прочетените книги, нито фактите, нито аргументите имат значение. В такива случаи воденият от предубежденията си интелектуалец, както и всеки друг човек в неговото положение, вижда и признава само това, което му харесва, и отрича останалото без оглед на доказателствата. За тази фрапантна заслепеност на интелектуалците, игнориращи безспорни факти, Томас Соуел казва:

„Социализмът като цяло има толкова очевидни провали, че само интелектуалец може да ги игнорира или избягва. Даже страните, които някога са били по-проспериращи от съседите си, само след едно поколение на социалистическа политика се оказаха много по-бедни от своите съседи.”

 

Подтиквани от идеологическите си предубеждения, левичарите, в това число и прословутите им „интелектуалци”, с йезуитска лукавост оправдават провалите и престъпленията на комунизма с „грешките” на определени личности, за което Томас Соуел казва:

„Социализмът е прекрасна идея. Той е катастрофален само като реалност. Сред хората от всяка раса, цвят и вероизповедание по целия свят социализмът доведе до глад в страни, които преди са имали излишни храни за износ .... Въпреки това, за много от тези, които се занимават предимно с идеи, социализмът остава атрактивна идея – всъщност съблазнителна. Всеки негов провал се обяснява с недостатъците на определени лидери.

 

С това левичарите целят да свалят от комунистическата система вината за зверствата, концентрационните лагери, мъченията, терора, Гладомора, масовите депортации, масовите убийства, окупациите, потъпкването на човешките права, смазването на човешкото достойнство, използването на робски труд, ниския жизнен стандарт и всички останали грехове и чудовищни деяния, представяйки ги като слабости на отделни индивиди. От което следва, че ръцете на комунизма са чисти и следователно няма причини да не се стремим с всички сили към този прогресивен строй. Но това не са грешки, не са недостатъци, не са отклонения – това е същността на комунистическата система, която не може да съществува, без да тероризира, без да погазва правата на хората, без да затваря в лагери и специални заведения критиците и опонентите си или да ги елиминира физически, без да ограничава свободата на словото и на придвижването, без да създава недостиг на всякакви стоки и продукти, без да репресира, без да лансира политически угодните за сметка на кадърните и знаещите, без да отравя съзнанието на обществото с пропагандните си лъжи, без да изкривява реалността и историята, без да привилегирова помазаните избраници от партийната аристокрация, без да конфискува собствеността на гражданите, без да се идеализира и възвеличава, без да деформира статистическите данни, без да героизира своите терористи и злодеи…

 

Комунизмът с неговите неизброими и нечувани зверства, оправдавани и прикривани с грандиозни лъжи, е като Смъртта, надянала маската на Добрата фея. Зад благовидния образ се крие зловещо и нечовешко лице, за което страданията и смъртта на милиони не представляват проблем, защото по-важна от тях е основната цел – унищожаването на капитализма. В името на тази цел той ще потопи Земята в кръв, развявайки лозунги за мир, свобода, равенство и братство. Става така, че уж в името на човешкото благо комунистите унищожават и човека, и благото. Това не е предположение, това е реалността, в която живяха стотици милиони хора, имали нещастието да попаднат в лапите на комунизма. Той до такава степен деформира представите им, че много от тях все още не могат да осъзнаят вредата от него. И точно в това – идеологическата индоктринация – се състои най-голямото му престъпление, защото тя напълно обърква мирогледа на гражданите и ги прави неспособни да различат истината от лъжата, справедливостта от несправедливостта, доброто от злото, правилното от неправилното. Всеки народ, притежаващ здрав разум, ще се оправи дори и от най-голямото бедствие, дори и след много човешки и материални загуби, както се е случвало много пъти в историята. Но ако съзнанието му бъде дезориентирано и повредено вследствие на идеологическа пропаганда, както се случи с народите под комунистическа диктатура, той не би могъл да се справи дори и с прости проблеми, а какво остава за такива от съдбоносен характер, защото няма да знае кое е правилното решение. Неслучайно страните от бившия съветски блок са икономически по-слаби от онези, които никога не са били под комунистическа власт. Причината е в тежкото наследство от комунизма, което ограничава способността им да се ориентират, карайки ги да се лутат в търсене на верния път.

 

Следователно проблемът на комунистическата система не е в диктатора Сталин, както ни уверяват левичарите, а в това, че тя позволява властта да бъде взета от хора като него. По същия начин, ако някой психически нестабилен индивид бъде избран за кмет на населено място, проблемът няма да е в него, а в системата, която допуска подобни лица да заемат публични длъжности. Ако на лишен от зрение човек му бъде издадено свидетелство за управление на МПС, проблемът няма да е в незрящия, а в системата, допуснала физически негодно лице да се сдобие с документ за правоспособност. Тоест проблемът не е в отделния човек, а в системата, защото индивиди с диктаторски наклонности, ментални проблеми или други недостатъци винаги ще има, а отговорност на системата е да не ги допуска до управлението и да има механизми за отстраняването им. Комунизмът не разполага с такива инструменти и в това се състои един от многото му големи провали. Тези недъзи са „несъвместими с живота”, ако използваме медицинската терминология, поради което и комунизмът, като обществена система, се спомина след кратко (по историческите измерения) пребиваване на този свят. Това обаче не пречи на неговите ревностни последователи и идеолози да продължат да го рекламират като най-справедливия строй, въпреки очевидните му девиации. Но вездесъщият  Томас Соуел предупреждава: „Както историята също показва, особено през ХХ век, едно от първите неща, които идеологът ще направи след постигане на абсолютна власт, е да убива.“

 

Всички основания, намерения и задачи на левицата се коренят в идеологическата доктрина, създадена от Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Затова е полезно да познаваме техните произведения, откъдето днешните левичари черпят идейно вдъхновение. В „Манифест на комунистическата партия” Маркс и Енгелс поставят жалоните, по които да се ориентират съвременните им и бъдещи комунисти. В частност те казват за държавата:
„Съвременната държавна власт е само комитет, който управлява общите работи на цялата буржоазна класа.”

Тоест държавата, според марксистките канони, е прост инструмент на капиталистите, чрез който те си осигуряват неограничена власт.

 

В същото произведение Маркс и Енгелс отговарят на своите опоненти, възмутени и ужасени от желанието на комунистите да унищожат семейството, така:
„Унищожаване на семейството! Дори и най-радикалните се възмущават от това гнусно намерение на комунистите.

И после поясняват защо традиционното семейство трябва да бъде премахнато:

Върху какво почива съвременното, буржоазното семейство? Върху капитала, върху частната печалба. Напълно развито то съществува само за буржоазията

Или вие ни упреквате, че искаме да премахнем експлоатацията на децата от техните родители? Ние признаваме това престъпление.

Следователно отците на съвременния комунизъм виждат семейството единствено като репресивен орган, подчинен изцяло на буржоазията, в който родителите експлоатират децата си и ги превръщат в послушни оръдия на системата.

Тези идеи са развити подробно в труда на Фридрих Енгелс „Произход на семейството, частната собственост и държавата”, от което днешните левичари извличат своите аргументи срещу капитализма и традиционното хетеросексуално семейство:

„Премахването на материнското право беше световно историческо поражение за женския пол. Съпругът хвана юздите на управлението в дома, а съпругата беше лишена от почетното си положение, поробена, превърната в робиня на неговите желания, в прост инструмент за размножаване. Тази деградирала позиция на жената… постепенно беше лицемерно украсена, на места също облечена в по-лека форма, но в никакъв случай не елиминирана.

Първият резултат от така установената автокрация на мъжете се открива в нововъзникващата междинна форма - патриархалното семейство.

По този начин моногамията в никакъв случай не се появява в историята като основан на съгласие съюз между мъжа и жената и още по-малко като висша форма на този съюз. Напротив. Тя се появява като поробване на единия пол от другия, като прокламация на противоречие между половете, неизвестно дотогава в цялата предишна история. В един стар неиздаден ръкопис от 1846 г., собственост на Маркс и мен, откривам следното: „Първото разделение на труда беше между мъжа и жената за производството на деца“. Към това вече мога да добавя: първият класов антагонизъм, който се появява в историята, съвпада с развитието на антагонизма между съпруг и съпруга в моногамията, а първото класово потисничество съвпада с поробването на женския пол от мъжкия

По този начин, в случаите, когато индивидуалното семейство остава вярно на своя исторически произход и когато поради изключителното господство на мъжа противоречието между мъжа и жената придобива ясно изразен характер, това семейство ни дава миниатюрна картина на същите противоположности и противоречия, в които обществото се движи, разделено на класи от началото на ерата на цивилизацията и които не може нито да реши, нито да преодолее. 

Но и в двата случая бракът е обусловен от класовата позиция на страните и следователно винаги е брак по сметка. Този брак по сметка и в двата случая доста често се превръща в най-груба проституция – понякога и от двете страни, но много по-често от жената, която се различава от обикновената куртизанка само по това, че отдава тялото си не както наемната работничка своя труд, платен на парче, а веднъж завинаги го продава в робство.

 

От тези цитати можем да добием представа защо левичарите искат да унищожат хетеросексуалното семейство и националната държава, в които те виждат единствено инструменти на буржоазията. Те ни позволяват да разберем и откъде конкретно идват ударите срещу тези институции на цивилизацията. Вече трябва да е съвсем ясно, че водени от марксисткото разбиране за държавата, нейните институции и семейството, като крепители на капитализма, левичарите се стремят да ги подкопаят и разрушат. Но понеже в условията на демокрацията не могат просто да ги деинсталират или забранят, се налага да използват заобиколен подход. Те всячески поощряват и подкрепят вредни явления, като хомосексуализма, транссексуализма, интерсексуализма, джендъризма, безконтролното приемане на имигранти, премахването на държавните граници, дезинтеграцията на малцинствата, с което нанасят вреди върху традиционното семейство и националната държава, на които, като инструменти на буржоазията, се крепи цялата система. Затова левицата ревностно подкрепя следните противообществени прояви:

а) хомосексуализмът и неговото агресивно рекламиране;
б) безконтролното приемане на имигранти;
в) допускането на неограничен брой бежанци;
г) премахването на държавните граници;
д) войнстващият феминизъм от трето поколение;
е) агресивното налагане на джендър идеологията;
ж) еднополовите бракове;
з) правото на еднополови двойки да осиновяват деца;
и) гетоизацията на имигрантските общности и толерирането й;
й) събарянето на паметници и монументи на изтъкнати исторически личности;
к) цензурата, забраняваща използването на определени думи и изрази;
л) фаворизирането на сексуалните, етническите и религиозните малцинства и толерирането на всичките им прояви;
м) табуизирането на дадени теми и въпроси;
н) дискредитирането и разрушаването на традиционното семейство;
о) унищожаването на националната идентичност, историческата памет, културните традиции и моралните ценности;
п) намаляване средствата за органите на реда;
р) увеличаване на разходите за безсмислени и дори вредни „социални” програми, проекти и услуги (като безусловният базов доход, например);
с) намаляване на правомощията на правоохранителните органи;     
т) климатичният екстремизъм.

 

Под нейната опека подобни извращения не само се толерират, но и се превръщат в норма, след като левичарите предлагат и приемат в националните парламенти, както и в Европейския парламент, закони и мерки с такава насоченост (включително и браковете между хомосексуалисти; правото на еднополови двойки да осиновяват и отглеждат деца; Истанбулската конвенция, които са само малка част от безбройните примери).


В такъв случай изниква въпросът защо тогава в социалистическите страни семейството, държавата и нейните институции и граници не бяха разрушени, а хомосексуалистите, имигрантите и малцинствата не се радваха на привилегии, а често дори бяха потиснати. В това няма нищо сложно за осмисляне или пък случайно, разбира се.

 

Ако някой иска да победи чужда армия, която обаче е по-силна от неговата, и не може да го направи в открита битка, ще трябва да прибегне до други средства. Той ще се стреми да я отслаби, като я деморализира, поощрявайки вредните процеси и прояви в нея – лошата дисциплина, пороците, враждите, алкохолизмът, наркоманията, хомосексуализмът, недоволството, разцеплението, дезертьорството, предателството, пораженчеството, пацифизмът, метежите. В същото време такива явления в неговата армия няма да се толерират и строго ще се наказват, защото за него е ясно, че те са вредни и даже пагубни. Ето така работи левичарската логика. За тях малцинствата, имигрантите и хомосексуалистите са нищо повече от прости инструменти за разстройване и демонтиране на капитализма и установяване на социализма. Когато социалистическата власт бъде установена, те вече не се нуждаят от тези инструменти, защото отлично съзнават тяхната вредна роля.

 

Тъй като малцинствата са изключително разнородни, което не е добре за нейните цели, левицата се опитва да ги обедини, като им внушава, че всички те са „жертви” на капитализма и за да го победят, трябва да са сплотени. А реалността е, че малцинствата никога не са били по-добре както в условията на капиталистическата система. В нея те се радват на същите права като всички останали, но коварната левица ги заблуждава, че са потиснати и дискриминирани и трябва да получат още повече права, ала капиталистите пречат да получат „полагащото” им се. Следователно трябва да се премахне капитализмът, който ще бъде заменен със социализъм, за да могат да живеят свободно. Бедните, не си дават сметка, че социализмът е един от най-репресивните строеве и първото нещо, което ще направят левичарите, когато се докопат до властта, е да ограничат всички права. Много от онези, които помагаха на болшевиките да извършат преврата в Русия през 1917 г. (като моряците от Кронщад, екипажите от корабите на Балтийския флот, жителите на Петроград, селяните от Волга до Сибир и много други), след това горчиво съжаляваха, защото разбраха по трудния начин (бяха измъчвани, осакатявани, разстрелвани), че на комунистите не може да се вярва, защото те ги използват, докато имат полза от тях, а след това ги елиминират брутално.

 

Както казахме, важно оръжие в подмолната война на левицата срещу капитализма са малцинствата. Тя ги примамва като ги обявява за жертви на капитализма, който по един или друг начин ги потиска, дискриминира и експлоатира, и се поставя в ролята на техен покровител и изразител на техните интереси и претенции. Осигурявайки защита, съдействие и привилегии на малцинствата, левицата всъщност ги поставя под своя зависимост, защото за да могат да разчитат на нейната подкрепа и занапред, те трябва да гласуват за нея и да я възвеличават. Така тя ги превръща в свои избиратели и поддръжници и си присвоява правото да говори от тяхно име. Затова претенциите, които уж отправят малцинствата, в действителност са изфабрикувани от левицата и са гръмогласно рекламирани от нея.

 

Малцинствата, обаче, не са обединени в единна организация, в която са събрани всички малцинствени групи. Няма нищо такова. Нещо повече. Дори отделните малцинства не са хомогенни и не са сплотени. Не съществува всеобща организация на хомосексуалистите, нито има такава на имигрантите. Последните идват от различни общества, народи, култури и дори континенти и често се различават драстично и даже са враждебни едни към други. Дори българските имигранти не са еднородна маса, защото, съгласете се, българите и циганите, идващи от България, не са едни и същи, нали. Ето защо малцинствата нямат и не могат да имат политическа представеност, поради нееднородността и разпокъсаността си. Освен ако някоя политическа сила не ги вземе под нейна опека, разбира се!

 

Точно това прави левицата и точно затова ние постоянно чуваме за измислените от нея „проблеми” на малцинствата, постоянно биваме притискани от нейните безкрайни изисквания и правата ни биват ограничавани от привилегиите, които дарява щедро на малцинствата и от все по-тежките ограничения, които налага на мнозинството. Това, което наричаме „диктатура на малцинствата”, всъщност е диктатура на левицата, постигната именно чрез привидната защита на малцинствата, използвани от нея за прикритие на истинските й намерения.

 

Но най-важният принцип на всяка правова държава е, че всички хора са равни пред закона и имат еднакви права и задължения. Няма и не трябва да има диференциация по отношение на правата, основана с пол, раса, етнос, сексуална ориентация или други характеристики. Всички други извънредни права, правомощия и привилегии извън този основен принцип представляват дискриминация спрямо останалите членове на обществото. Всяко право, дадено специално на някой индивид или на група, означава автоматично ограничаване правата на другите. Поради тази причина не може да има „права на хомосексуалистите”, „права на жените”, „права на мъжете”, „права на мюсюлманите”, „права на имигрантите” т.н., защото няма групови права и задължения, а само индивидуални, които пък са определени от Конституцията. Всеки е равен на другите, но не по възможности, не по качества и не по резултати, а по права и задължения. Поради това, че хората нямат абсолютно еднакви физически и умствени данни, постиженията им не могат да бъдат еднакви, а са различни. Това винаги ще бъде така и за него не можем да виним капитализма или демокрацията, а природата. Системата е длъжна само да им осигури равни права и задължения, а резултатите на всеки зависят единствено от индивидуалните му способности. Но левицата постоянно ни натяква за „правата на малцинствата”, което говори или за неразбиране на основния принцип за равенството пред закона, или за някакви користни подбуди.
„Ако вярвате в равните права, тогава какво означават „правата на жените“, „правата на гейовете“ и т.н.? Или те са излишни, или нарушават принципа на равни права за всички.” (Томас Соуел)

 

Натискът за привилегироване на малцинствата, оказван от левицата върху държавата, нейните институции, социалните служби, неправителствените организации и цялото общество, води до там, че мнозинствата биват игнорирани и дискриминирани в собствените си страни, които те самите са създали, бранили, развивали и довели до благоденствие. Като пример могат да ни послужат изследванията, представени на Комитета по избор на образованието към Парламента на Обединеното кралство, които разкриват поразителната картина на пренебрегване на най-уязвимите слоеве от населението – белите деца от работническата класа. Докладът посочва, че белите деца от работническата класа са изоставени от училищната система, което ги поставя в неблагоприятно икономическо положение за цял живот, и ще бъдат най-силно засегнати от коронавирусната криза. В него учените посочват още, че помощта за повишаване на образователните стандарти често е насочена към етнически разнообразни области и ученици от малцинствен произход, което допълнително намалява шансовете на бедните бели момчета и момичета. В тази връзка старши преподавател от Оксфордския университет заявява, че тежкото положение на белите деца от работническата класа се възприема като „немодно“ и „незаслужаващо внимание“. Той допуска, че дори повдигането на въпроса е табу, особено в академичните среди, тъй като се асоциира с крайно дясното политическо мислене”.

 

Лий Елиът Мейджър, професор по социална мобилност от университета в Ексетър, предупреждава членовете на Парламента, че тези ученици ще страдат най-много от последиците от пандемията и ще бъдат изправени пред „постоянни образователни и икономически белези“. Въпреки тежестта на доказателствата, които сочат тази група като аутсайдер на училищната система, схемите за повишаване на стандартите често ги пренебрегват. Изследователи от университета в Плимут цитират подкрепен от правителството пилотен проект за обучение, насочен към големите градове с разнообразно в етническо отношение население, и правила за благотворителност, които изискват процент участници от етническите малцинства. Те казват, че подобни схеми на практика изключват предимно бели зони, като бедните крайбрежни градове. Д-р Алекс Гибсън, старши научен сътрудник от Плимут, споделя пред „The Daily ​​Mail”, че липсата на помощ за белите деца от работническата класа може да се обясни отчасти с „желанието да бъдат далтонисти“. Тоест служителите в различните институции желаят да демонстрират, че уж не обръщат внимание на цветовете, докато всъщност правят точно обратното, фокусирайки вниманието си изцяло върху цветнокожите.

 

Професор Питър Едуардс от Оксфорд казва, че изследването не оставя никакви съмнения, че белите деца от работническата класа, и по-специално момчетата, се провалят. „Тежкото положение на белите млади деца в неравностойно положение се пренебрегва до голяма степен“, казва той. „Това все още е тема табу в много области, където трябва да се разглежда”. Той добавя, че прогресивната мантра, че щом са бели, това им придава вродено предимство или привилегия (каквато е основната левичарска теза), е допринесла бедните британски момчета да са в дъното на образователната система. (Относно така наречените привилегии, Томас Соуел казва: „Хлъзгавото използване на думата „привилегия” е част от модата постиженията да се наричат ​​ „привилегии“ – мода, която се простира далеч отвъд образователните проблеми, разпространявайки токсично объркване в много други аспекти на живота”).

Проф. Едуардс предупреждава за „сериозни социално-икономически и социално-политически последици, ако тази голяма група млади хора в Обединеното кралство види, че не й се позволяват „положителни действия” и очевидни предимства, каквито имат другите групи в името на включването, разнообразието и равенството. „Това ще доведе до обезпокоителна история и порочна спирала надолу“, казва той и добавя: „Вярвам, че това е изключително критичен момент; не само да се използва огромният неизползван потенциал, който със сигурност трябва да го има, но и реалната заплаха от дестабилизация на самата тъкан на страната.

 

Председателят на Комитета на общините към Парламента на Обединеното кралство Робърт Халфон казва, че има „тревожна тенденция белите ученици от по-бедните слоеве на населението да се представят по-слабо в сравнение с техните връстници“, добавяйки: „Трябва да се направи повече за справяне с тази истинска социална несправедливост.

https://www.dailymail.co.uk/news/article-8751131/White-working-class-children-UKs-deprived-pupils-MPs-warned.html?login#article-8751131

 

Тези данни ясно показват, че бялото мнозинство във Великобритания, което осигурява просперитета на обществото, е системно пренебрегвано и е захвърлено на произвола, докато благата, които създава, отиват при малцинствените групи, които имат най-малък принос към тази държава.

 

Но ако това ви се вижда твърде несправедливо, то трябва да знаете, че то далеч не е всичко, защото в дълбините на западните общества съществуват далеч по-ужасяващи явления, инспирирани от левицата, които изглеждат като сюжет от филм на ужасите. Преди да стигнем до дъното на левичарското падение ще припомним казуса с масовите изнасилвания и други форми на престъпност над жени в европейски градове, извършени от имигранти и бежанци, и специално случая с големия брой такива престъпления в новогодишната нощ между 2015 и 2016 г. в Кьолн.

 

В съобщение за пресата на 1 януари 2016 г. полицията в Кьолн обявява, че нощта е била „предимно спокойна“. Няколко дни германското общество живее в блажено неведение относно изстъпленията, случили се в нощта, когато старата година се сменя от новата. Появяват се само откъслечни сведения в незначителни медии за отделни сексуални посегателства, но без подробности и без да се споменава етническият произход на извършителите. Едва след като чужди медии първи представят новини за престъпленията след няколко дни, големите немски средства за информация са принудени да загърбят „свенливостта” си и започват да разпространяват някакви сведения, но отново без да повдигат въпроса за произхода на насилниците. Според по-късни данни от април месец 2016 г., до края на март са били обработени сигнали за 1527 престъпления и 1218 жертви, като половината от жертвите са се оплакали и от сексуални посегателства. Част от жертвите на сексуални посегателства са подали и жалби за обир. Към тогавашния момент следователите се занимават с 153 заподозрени, 149 от които са чужденци. Мнозинството са кандидати за политическо убежище с неясен статут на пребиваване в страната. Почти всички са мароканци и алжирци. По-късно става ясно, че подобни инциденти е имало на много други места в Германия (Берлин, Хамбург, Дюселдорф, Щутгарт и други градове), Австрия, Швеция и др., които също са били прикривани от полицията, медиите и политиците. По този начин се потулва проблемът с имигрантската престъпност и с невъзможността пришълците от други, не европейски култури да се интегрират към местните законови и морални норми. Още през 2016 г. излизат полицейски данни, които разкриват, че 35,1% от всички задържани за джебчийство са били мигранти, чието дело са и общо 14,9% от изнасилванията и престъпленията, свързани с тежки телесни повреди. При взломните кражби делът на престъпленията, извършени от мигранти, е 11,3 на сто.

 

По-официални полицейски данни за 2017 г. заподозрени за изнасилванията в Германия са общо 6 476 души, от които близо 40% (38,8%) не са германци, а общо 800 са кандидати за политическо убежище. Според произхода им около 15% са турци, 9,2% сирийци и 8,6% афганистанци, тоест поне 33 процента от изнасилвачите в Германия са мюсюлмани. Сравнителната статистика сочи, че от 2005 година насам процентът на чужденците-извършители се колебае между 28 и 31 на сто. В годината на тъй наречената „бежанска криза” този процент отива над 33, а през 2017 година се е покачил с още 5 пункта при положение, че мигрантите съставляват само два процента от населението на Германия.

 

Навсякъде причина за позорното мълчание бе политическата коректност, наложена от левицата, която не позволява проблемите, свързани с мигрантите и особено с мюсюлманите да бъдат изказани и посочени, а съответно и решени. Левичарите оправдават поведението си с това, че информирането на населението за действителния размер на имигрантската престъпност щяло да налее вода в мелницата на крайната десница. Последната бива обвинявана от световното левичарство, и в частност от немското, че извършва огромен брой нападения над горките бежанци и имигранти. Това се използва като повод да бъде наложено ембарго върху истината за престъпленията, които извършват имигрантите и бежанците, тъй като тя щяла да активизира още повече неонацистите. Тоест левицата дори си присвоява правото да налага табу върху истината, която не й е удобна.

 

Но нека видим какви в действителност са фактите за „десния екстремизъм” и „ксенофобията”, с които левицата плаши обществата, вместо да разчитаме на левичарски спекулации. През 2020 г. Федералната криминална служба на Германия публикува доклад със заглавието „Престъпността в контекста на миграцията“, от който става ясно, че през 2019-а година германците са ставали жертва на насилие от страна на мигранти много по-често, отколкото обратното. Според доклада, 138 германци са били засегнати от най-тежките престъпления – предумишлено и непредумишлено убийство, в които е участвал поне един заподозрян мигрант. Жертвите на такъв вид престъпления са 27. От друга страна мигрантите и бежанците, засегнати от престъпления, в чието извършване е бил замесен поне един германец, са 53-ма. И само един е бил убит. От това става ясно, че мигрантите са извършили почти три пъти повече най-тежки престъпления срещу германци, отколкото германците срещу тях. А съотношението на жертвите е 1 към 27, тоест мигрантите са причинили смъртта на 27 пъти повече германци в сравнение с жертвите-мигранти на германците. Що се отнася до престъпленията, свързани със сексуалното самоопределение, жертвите-германци са 2 866, докато сред мигрантите и бежанците потърпевши от такъв вид престъпления са 95 души. И тук се вижда, че мигрантите са извършили срещу германци ок. 28 пъти повече престъпления, свързани със сексуалното самоопределение, в сравнение с извършилите такива престъпления срещу мигранти германци.

 

От общия брой жертви на престъпления, за които са заподозрени мигранти (95 400), около половината – 45 900 – са германци. В обратния случай – когато става дума за престъпления срещу мигранти, за които са заподозрени германци, потърпевшите са 10 400. От тези актуални данни се вижда съвсем ясно, че много по-малко на брой мигранти (едва 2% от населението на Германия) извършват много повече престъпления срещу германците, които са огромната част от германското население.

 

Докладът на Федералната криминална служба показва още, че заподозрени германци има само в 21 процента от случаите, при които жертва на престъпление е станал мигрант или бежанец – при останалите почти 80 на сто заподозрените са също бежанци, мигранти или други чужденци. В четири пети от случаите става дума за телесни повреди. Следователно 4/5 от престъпленията срещу чужденци в Германия са извършени от чужденци, а не от германци. Би трябвало да се очаква, че германците ще извършват много повече престъпления срещу чужденци, след като са многократно повече от тях и особено след гръмогласните обвинения на левицата във „вълна от десен екстремизъм, тероризъм и ксенофобия” спрямо мигранти. Очевидно е, че подобни твърдения са безумни, напълно лишени от основание и дори откровено лъжливи, защото основните тероризирани от престъпления са германците в собствената си страна. Дори Дойче веле, основният (но не единствен) пропаганден орган за популяризиране на мултикултурализма, безконтролното приемане на мигранти и безусловната толерантност е принуден да признае под тежестта на изобличаващите лъжите му факти, че „Това е наистина силен аргумент срещу разпространеното схващане, че бежанците са особено застрашени от германци-ксенофоби”, понеже „На базата на представените от Федералната криминална служба данни става ясно, че кандидатите за убежище в Германия стават обект на нападения най-вече от страна на други чужденци”. А широкото разпространяване на схващането, че германците преследват чужденците едва ли не като животни по улиците и не ги оставят на мира дори и в местата за настаняване, става възможно единствено заради скандалното прикриване от страна на левицата на престъпленията от всякакъв характер, извършвани от техните фаворити – мигранти и мюсюлмани.

 

Пример за извратеността на левицата е поведението на левите партии в Германия по отношение на събитията, случили се точно една година след масовите изнасилвания и престъпления срещу жени в Кьолн. В новогодишната нощ срещу 2017 г. кьолнската полиция, взела си поука от предишната, решава да увеличи полицейските екипи, поставя камери, предаващи в реално време, използва помощта и на 300 служители на федералната полиция и предприема редица други мерки за осигуряване на реда и спокойствието. Когато в течение на нощта става ясно, че хиляди пришълци от Северна Африка (виновни за престъпленията предишната година) се опитват да достигнат главния площад и околностите му, са мобилизирани още 200 полицаи. В резултат масовите безредици, посегателствата, кражбите и изнасилванията са избегнати. И когато се очаква, че всички трябва да са доволни от това постижение, германската левица излиза в настъпление в типичния си саботьорски стил. Представители на трите леви парламентарно представени партии –Социалдемократическата партия, Зелените и Лявата партия – обвиняват полицията, че проверявала лицата на основание на външния вид, тоест не проверявала всички наред, а предимно тези, които изглеждали като североафриканци. Те се нахвърлят върху полицейските служители и затова, че използвали термина Nafri, който е съкращение от Nordafrikaner, тоест „северноафриканец”. Социалдемократът Кристофер Лауер (Christopher Lauer) дори казва, че смята „този термин за дехуманизиращ в значителна степен”.

 

Обратно на левицата, партиите от десния сектор застават в защита на полицията в Кьолн. Тяхната теза е, че щом чужденците от Северна Африка са виновни за безредиците и престъпленията миналата година и са се опитали да направят същото и тази година, значи действията на полицията са повече от последователни и даже необходими. От този пример стават ясни поне три неща: първо, мигрантите мюсюлмани от Северна Африка се държат като диви зверове и нападат на глутници беззащитни жени и момичета; второ, мигрантите мюсюлмани извършват непропорционално голям брой престъпления както срещу германци, така и срещу други мигранти и бежанци; трето, левицата се опитва не само да скрие огромния проблем с тази категория хора, но и се стреми да попречи на полицията и на обществото да говорят открито за него и да действат за разрешаването му, като запушва устата им и връзва ръцете им.

Край на първа част

Към втора част –> https://kordon.blog.bg/politika/2020/10/22/.1732202




Гласувай:
6
1


Вълнообразно


1. rosboz - Браво ! Продължавай !
24.10 10:40
Браво ! Продължавай ! Темата е много актуална!
Когато имаш възможност , обади се на Виктор ! 0889677887 .
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kordon
Категория: Политика
Прочетен: 3563141
Постинги: 438
Коментари: 2363
Гласове: 2082