Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
30.11.2011 10:55 - ИСТИНА И ВЯРА – ВЕЧНИЯТ АНТАГОНИЗЪМ
Автор: kordon Категория: Политика   
Прочетен: 7048 Коментари: 12 Гласове:
4

Последна промяна: 09.02.2012 13:56


 

    Едва ли има съмнение, че науката и вярата са напълно различни материи. Първата изисква обективизъм, който се постига само с безпристрастен и лишен от емоции подход. Критичният анализ, едно от основните й оръжия, помага грешките и фалшификациите, които са неизбежен спътник на всяка човешка дейност, да бъдат рано или късно отстранени. На другия полюс е вярата, която предполага и налага безпрекословно доверие в определен авторитет, неизменност на задължителните постановки, потушаване на критичното мислене и ограничаване разума в тясното поле на предписаната догматика.


    Основен пункт в противопоставянето между наука и вяра е упрекът към последната, че представлява неосъзната доверчивост, което автоматично я превръща в неефективен способ за постигане на каквото и да е познание и в недостоверен източник на такова.

    Все пак трябва да уточним, че понятието „вяра” има две основни значения: вярата като такава и конкретната вяра в Бог. И макар на пръв поглед да не изглежда така, но между двете има много съществени различия, които е задължително да установим, за да избегнем нежелателни недоразумения.

    Вярата неизбежно присъства в живота на всеки един човек, независимо дали той осъзнава това и без значение дали го желае или не. Огромна част от пълния обем знания, които притежава който и да е индивид, се основава на вяра. Това е неминуемо, понеже никой не е в състояние да подложи на проверка цялото количество информация, с която разполага и борави. Човешките способности и качества дават възможност само ограничен размер данни да бъдат подложени лично на частен анализ или да бъдат потвърдени или отхвърлени от жизнения опит. Физически не е възможно всеки нов факт да бъде надеждно проверен. Ето защо на хората се налага да приемат солидна порция информация (всъщност една много значителна част от нея) на доверие. Но това упование в наготово поднесените сведения чувствително се различава от настоящата вяра в Бога-Творец.

    Трябва да се отбележи, че огромна част от цялата известна информация за света хората получават не чрез непосредствен досег с нея, а посредством вторични източници. В реалния свят сме принудени да се доверяваме на определена част от постоянно течащия информационен поток. Ние съзнателно избираме кои елементи от него са достатъчно надеждни, основавайки оценката си на предишния си опит, който ни сочи, че между фактите съществуват естествени закономерности. Когато нашето съзнание открие такава убедителна взаимовръзка между старите и новопостъпващите факти, ние ги приемаме като достатъчно достоверни. Логически правдоподобната, от гледна точка на нашите познания, опит и умствени способности, зависимост и последователност на отделните информационни сегменти е критерият, по който се ръководим в нашата преценка. Разбира се, този подход не изключва грешки, неточности и заблуждения, поради обичайните слабости в знанията и мисловния потенциал на всяка личност. Но ако установим такъв дефект, ние сме в правото си да го поправим. В случай, че ние не забележим пропуска си или не сме в състояние да го коригираме, някой друг ще го стори вместо нас рано или късно. Понякога това може да отнеме години, друг път столетия, но ревизия на проблема непредотвратимо ще настъпи в някакъв момент. Именно тази свобода на критичното мислене позволява на човечеството да върви напред, да се развива, да открива нови хоризонти и да покорява непознати светове. Защо тогава антагонистите на вярата проявяват такъв радикален скептицизъм към нея, след като в една или друга степен са поставени в нейна неизменна зависимост?

    Причините за подобна резервираност са основно две. Първо, информацията може да бъде както правдива, така и невярна. Единственият начин да удостоверим качеството й е като я подложим на критичен анализ. Но дори и това може да не бъде достатъчно, тъй като резултатът зависи от нашата компетентност, която все пак е ограничена. Но пък шансът ни да определим годността на информацията, доверявайки й се безусловно, без да проучим нейния характер, е несъмнено нулев. В такъв случай бихме могли по случайност да имаме сполука, но това е като игра на руска рулетка – всичко е въпрос на късмет. Така ние бихме били подвластни и зависими от информацията, а не тя от нас.

    Второ, отричането на вярата не е проява на мнителност към самото доверие като един от инструментите за постигане на познание, а подозрителност към конкретния предмет на вярата – Господ Бог. Изхождайки от наложената представа за Бог като създател и господар на целия свят, на абсолютно всичко, ние имаме пълното основание да изискваме от поддръжниците й някакъв по-убедителен от обикновеното доверие аргумент, удостоверяващ неговото съществувание. Защото, според тълкуванията на религиозно вярващите, Господ Бог не може да бъде сравняван с която и да е друга личност или вещ, затова и доказателствата за наличието му трябва да са специални и подобаващи на образа му. Поради особената специфичност на случая, обичайната вяра, основана на безрезервна доверчивост, е неуместна и неприложима. Именно тази причина налага изискването екзистенциалното, върховното доказателство за Бог да бъде извънредно, изпълнено с убедителност и категоричност. В противен случай вярата си остава смътно чувство, несъзнателна доверчивост, емоционално предпочитание, пасивна реактивност, напълно противоположни на активната съзнателна дейност на пълноценната човешка личност, в която взимат участие всички нейни компоненти – ум, воля, чувства. Вярата, изискваща самопожервувание на разума, поставяйки го в субординация на подсъзнателната интуитивност и първична сензитивност, е антипод на чистия разум, чиято осъзната ориентация се базира на естествените закономерности, свързани в логическа последователност. Вярващият може да бъде единствено пасивен консуматор, потребяващ непроверена и недоказана (даже недоказуема) информация, поставил разума си в подчинение на някакъв неопределен и съмнителен авторитет. Това, разбира се, не прави религиозните хора непременно интелектуално недостатъчни. Във всички други сфери от живота те могат да бъдат съвсем пълностойни и полезни личности – добри родители, приятели, колеги, творци. В тези области те могат да разсъждават и постъпват рационално като всеки друг. Но целият прагматизъм и логичност изчезват мигом пред респекта от техния Бог.

    Затова познанието може да бъде постигнато само от рационално мислещи индивиди, извършващи критична рефлексивна обработка на непосредствени или вторично придобити емпирични данни. С инструментариума, с който вярата борави, тя не може да постигне адекватна оценка на обкръжаващата среда дори и в най-елементарните й форми и проявления. А по такъв сложен проблем като възникването, устройството и функционирането на света, част от който проблем е и въпросът за съществуването на Бог, тя е напълно неспособна да даде разумен и интелигентен отговор.

    В заключение можем да кажем, че вярата (религиозната) е несъвместима с истината, поради заложените в нея ирационална доверчивост и безусловно упование в някаква необоснована фикция. Липсата на каквато и да е вътрешна самокритичност, враждебното игнориране на всеки външен упрек или препоръка, пословичната ригидност (ригиден – нетърпящ развитие; неподвижен; скован), догматичната инертност не позволяват по никакъв начин вярата да бъде източник на познания и на правдива информация. Тя не е в състояние да даде рационално и проницателно обяснение на явленията в света, а още по малко да разреши централния въпрос – този за съществуването на Бог. 



Гласувай:
4



1. анонимен - gal.eon
02.12.2011 13:19
Kordon: благодаря Ви за ясното и обективно изложение!
цитирай
2. kordon - от kordo до gal.eon
03.12.2011 11:35
gal.eon, Благодаря Ви за положителните отзиви. Искам да подчертая, че макар да Ви „познавам” само от Вашите коментари, чрез тях Вие сте спечелили моето искрено уважение. Затова Вашата оценка има голяма стойност за мен. Уверявам Ви, че в думите ми няма никакво преувеличение или куртоазия, а изразяват чистосърдечното ми мнение.
Виктор Кордон
цитирай
3. анонимен - Тук
03.12.2011 20:03
Вярата означава начин да се възприема от сърцето
- не чрез съмнението, не чрез логиката,
не чрез разсъждението, не чрез интелекта, а чрез сърцето.
Главата се е превърнала в прекалено голям специалист;
отишла е до своята крайност. Тя е добър инструмент;
да, като слуга, главата е чудесна - като шеф е много опасна.
Превърнала се е в диктатор.
Разбира, работи, но понеже работи,
започваме прекалено много да зависим от нея.
Човек винаги може да отиде в едната крайност,
а умът притежава тенденцията да отива в крайността.
Разглеждаш роза. Можеш да отидеш при някой химик.
Той ще и направи анализ и ще ти каже нейния състав
- вещества, елементи, цветове - може да и направи дисекция.
Но ако го по-питаш: "къде е нейната красота?", ще повдигне рамене.
Ще ти каже: "Не мога да открия някаква си красота в нея.
Това е всичко, което мога да открия - цветовете, материята,
химическите елементи. Това е всичко.
При това не съм пропуснал нищо.
В такъв случай красотата трябва да е твоя проекция.
Може би умът е от полза, що се отнася до изградения от човека свят.
Може би умът е полезен, доколкото става дума за анализа на материята.
Но да вземеш със себе си този ум
до най-вътрешната сърцевина на своята реалност, е опасно.
Съмнението е полезно в света на науката – всъщност, без съмнението
науката не може да съществува.
Съмнението е самата методология на науката.
Тъй като науката е започнала да преобладава,
е започнало да изглежда, че съмнението
е единственият метод за изследване.
Когато се насочваш навън, съмнението е полезно.
Когато навлизаш навътре, съмнението е бариера.
Съмнението върши работа за обектите;
Вярата е добра за субективността.
Съмнението е добре, ако се отдалечаваш от своя център към периферията;
вярата е добра, ако се движиш от периферията към центъра.
цитирай
4. kordon - от kordon до анониен №3
03.12.2011 22:28
Да, човекът е сложно устроен механизъм, в който всички части си имат своето предназначение. Без която и да е от тях той не би могъл да функционира ефективно като пълноценна личност. Разумът, волята, логиката, вярата, чувствата – това са основните елементи на тази машина, които взети заедно я превръщат в най-съвършеното творение на природата.
А красотата е субективно възприятие, което, като всеки друг външен дразнител се оценява от мозъка, а не от сърцето, душата или други органи. Красотата не е създадена специално за да радва нашите очи, а си има чисто практическа функция, каквито са и всички проявления на природата. Красотата не е аксиома, а частно за всеки отделен индивид мерило. Това, което за един е красиво, за друг не е. Така е и с вярата. Един вярва в едно, друг – в друго. Кой може да докаже, че неговата вяра е единствено правдивата? Кой е критерият, по който да установим това? Как ще убедите останалите, че това, в което вярвате, не е фикция? Ще им препоръчате да повярват? Но всеки от тях вярва в нещо и също като Вас е убеден, че е прав. Защо Вие не повярвате в неговата кауза? Ето тук е разликата между вярата и истината – първата е въпрос на предпочитание, основаващо се на вътрешно усещане, което е произволно за всеки индивид, тоест твърде субективно – вярванията могат да бъдат безкраен брой или поне колкото са вярващите; втората разчита само на доказани постановки. Но иначе всеки е свободен да избере между двете възможности. Ала не така е било, когато вярата (религията) е била доминиращият фактор.

Въпреки приниципните различия във възгледите, ни Вашата логика и начин на изложение ми импонират. Радвам се, че сте гост на моята лична страница в този блог.
Бъдете здрав!
цитирай
5. анонимен - gal.eon
05.12.2011 09:42
г-н Кордон, много съм поласкан от Вашето мнение! Напълно съм наясно, че то е обусловено от споделянето на общи идеи по отношение на вярата в свръхестественото. С интерес посещавам блога Ви и коментирам, когато смятам, че имам какво да споделя.

анонимен №3: Написаното от Вас е красиво и е вярно за вътрешния свят на човека.. (В този момент се сещам, че "вяра" и "верен" (в смисъл на "правилен") имат общ корен). Вашите мисли и чувства показват, че обиталището на вярата е човешката душа, което напълно съвпада с нашата теза, че вярата е израз на чисто човешки потребности и стремежи и няма връзка с реалния свят, освен факта, че разумът и душата са продукт на материята. Обличането на вярата в одеждите на религията налага още по-странна "истина", която бива налагана върху личните представи.
цитирай
6. анонимен - Тук
05.12.2011 15:01
Истината не току така се нарича истина,
на нея не и трябват доказателства.
А това, на което му трябват свидетелства и доказателства,
рано, или късно ще бъде пометено от напора
на други свидетелства и потвърждения.
Като доказваме нещо, ние едновременно с това
опровергаваме неговата противоположност.
Като доказваме някоя противоположност - с това опровергаваме нещо.
В Истината ,в Бога няма противоречия.
Как може да бъде потвърден, или отхвърлен?
Истината може да се изживее,
но не може да се познае.
Истината може да се постигне,
но не може да се изведе.
Също като ароматът на цветето,
не може да се види чрез очите,
не може да се чуе с помощта на ушите...
ако превърнеш в критерий това, че:
"Докато не чуя ароматът, няма да повярвам,
докато не видя ароматът, няма да повярвам",
тогава издигаш бариери и никога няма да я познаеш.
И, постепенно, ако не повярваш в нея, ако изобщо не вярваш,
ще загубиш способността да я помиришеш.
Защото всяка способност, която не се използва, не и се вярва,
извадена е от употреба, постепенно закърнява.
Вярата е способност!
Толкова дълго човек се е съмнявал,
обвързан е със съмнението от толкова дълго време, че си казва:
"Най-напред ми трябват разумни доказателства - съмнявам се."
Оставаш си със съмнението,
а истината може да се постигне единствено чрез вярата,
точно както ароматът може да се изпитва единствено чрез мирис.
Той е тук, ако го помиришеш.
Ако вярваш, истината е тук.
цитирай
7. анонимен - Тук
05.12.2011 15:07
Как може човек да избира, когато е изправен пред даден факт?
Няма съмнение, че фактът става неразбираем,
докато мисълта гледа на него в условията на преобразуване,
видоизменение и промяна.
Следователно самоопознаването е началото на разбирането.
Без самопознание противоречията и конфликтите продължават.
Не е необходимо да си специалист или авторитет,
за да опознаеш целия процес, за да стигнеш до самопознание.
Разчитането на авторитети поражда само страх.
Никакъв експерт или "Гуру" не може да ни помогне да разберем
как действа собствения аз.
Човек трябва сам да проучи това.
Трудността е в това, че истината не може да бъде изказана или преподадена.
Истината не може да се изкаже по много причини.
Първата и най-основната е:
истината винаги се постига в мълчание.
Когато вътрешният диалог е спрял, тогава тя бива постигната.
А как можеш да изкажеш чрез звук това, което е постигнато в мълчание?
То е преживяване. То не е мисъл.
Ако беше мисъл, можеше да бъде изразено, нямаше да има проблем.
Колкото и сложна или комплексна да е мисълта,
може да се открие начин тя да бъде изразена.
Няма никакъв проблем.
Слушателят може да не успее да я разбере;
не в това е същността на проблема.
Тя може да бъде изразена.
Но, в такъв случай какво са вършили всички свещени книги?
В такъв случай какво правят мъдреците?
Всички те се опитват да кажат нещо, което не може да бъде казано
с надеждата, че в нас може да се появи желанието да научим за него.
Истината не може да се изкаже, но при самото усилие да се изкаже,
в слушателя може да се появи желание да познае това,
което не може да се изрази.
цитирай
8. анонимен - Тук
05.12.2011 15:22
Човечеството в по-голямата си част не е религиозно;
само претендира за това.
Вашето негодование е срещу претенциите и лицемерието
на "религиозния" човек.
Той само демонстрира, че е религиозен.
Издери го и ще видиш колко нерелигиозен е.
Издери го и ще откриеш, че цялата му доброта е на повърхността,
а всичко, което е лошо, е дълбоко вкоренено в него.
Това е една "религия", ориентирана към кожата.
Всичко върви добре; усмихваш се и всичко останало,
а някой ти казва нещо, само една дума, обида
и ти полудяваш, вманиачаваш се, искаш да го убиеш.
Що за религия е това?
Единствено Любовта и Разбирането
могат да донесат истинска Религия на света.
Твърди се, че не можеш да научиш
старото куче на нови номера - много е трудно.
Много е трудно да научиш на нещо стария ум.
Когато Исус е жив, ще откриеш, че го следват младите.
Няма да откриеш млади хора да отиват
на среща с папата - стари хора, умъртвени хора,
отдавна, отдавна умрели,те отиват да видят папата.
Можеш да отидеш в кой да е храм
и ще намериш стари жени и мъже - младостта отсъства там.
Всъщност, когато религията наистина присъства,
тя е заобиколена от младостта;
когато присъства истината, младостта е привлечена.
Когато останат само лъжи, учения, догми, се появяват старите хора.
Когато е привлечена младостта, означава,
че истината е млада и привлича младостта.
Когато истината е стара, почти мъртва, тогава привлича мъртвите хора.
Старите хора са привлечени единствено поради страха от смъртта.
Когато остареят, дори атеистите се превръщат във вярващи... страхуват се. Когато младите са привлечени от нещо, то не е от страх,
защото все още не познават смъртта;
то е заради страхотната любов към живота.
Това е разликата между истинските и неистинските религии.
Неистинската религия се базира на страха;
истинската религия се базира на любовта.
Но това може да се случи единствено с младия ум.
Дали младият ум е в младо тяло или е в старо тяло,
това е без значение - но е възможно единствено за младия ум.
цитирай
9. анонимен - Тук
05.12.2011 15:36
Благодаря за добрите думи!
Желая и на двама ви Любов и Разбиране!
цитирай
10. анонимен - gogo
08.12.2011 14:33
Мисля, че основните разлики са не между вяра и наука, а между вяра и институционализирана религия, и между стремеж към истината и институционализирана наука.
Защо между вяра и религия? Разликата между тях е нещо като разликата между свободното християнство на Лев Толстой и християнството на църквата, която го отлъчила. Това отлъчване не прави Толстой по-малко велик, нито пък църквата става по-велика.
Защо между стремеж към истината и институционализирана наука? Отношението тук е подобно на онова отношение на Аристотел (ако не ме лъже паметта за името), което го е накарало да възкликне: "Платон ми е скъп, но истината ми е по-скъпа". Когато тази фраза е била казана, Платон е бил утвърден авторитет.
В тези два примера се вижда сърцевината на противоречието между живата същност и остарялата, несъответстваща ѝ форма.
От друга страна между вярата, в смисъл на интуитивно (или дори разумно) възприет мироглед, и стремежа към истината (който би трябвало да е в основата на всяко познание) няма никакво противоречие. Какво е вяра? Това е вътрешно устойчиво убеждение, че светът се развива по определени закони, които всеки индивид ги разбира различно. Един може да счита, че някакъв белобрад старец следи за реда във Вселената. Друг счита, че физичните закони определят какво ще се случва. Трети счита, че във Вселената има йерархия на управлението и всеки участва в него съобразно мястото си в нея. Всеки от тези тримата (несъзнателно или напълно съзнателно) търси доводи в подкрепа на своето вътрешно убеждение. И ги намира. Аз не мога да разубедя нито един от тримата, т.к. могат да се намерят достъчно факти в подкрепа на всеки. Дори за персонифицирания Бог (защото практически представителите на всяка по-висша от нас цивилизация биха се възприели като богове, макар, че те просто имат повече познания за вселенските закони и имат технологии, с които да ги използват).

цитирай
11. анонимен - gogo - продължение
08.12.2011 16:52
Колкото до догмите - те същесттвуват както в религиите, така и в науката. Само може би в науката се отхвърлят малко по-бързо. Ето няколко примера.
В математиката има цели дялове, които се крепят на аксиоми (базови постулати, които никой не доказва, а се приемат за верни по дефиниция). Съответно теоремите, изведени от тях, важат в точно определени условия.
Във физиката трите закона на Исаак Нютон са верни също при определени условия - при скорости, близки до скоростта на светлината, дават грешни резултати. Айнщаин извежда своята теория от постулата, че скоростта на светлината е постоянна във всички отправни системи и че няма по-висока скорост от нея. Да, получават се верни резултати за някои важни за практиката случаи, но има и явления, които не се описват от теорията на Айнщаин. Лично аз се съмнявам, че скоростта на светлината е гранична скорост във Вселената.
В хуманитарните науки има още повече догми и субективизъм, които същевременно проявяват тенденция да запазват статуквото си по-продължително. Пример: Историята може да бъде "точна наука", но практически е по-скоро политика. Смяната на парадигмата става при смяна на конюнктурата. Икономиката, такава, каквато се преподава в образователната ни система е по-скоро идеология, отколкото стопанско управление. Може би скоро ще сме свидетели на развенчаването на митологията за "свободния пазар" и "пазарната икономика".
В религиите догмите се сменят още по-бавно. Дори може би е по-лесно да си пробие път нова религия или секта, отколкото да се промени нещо в старата. Примерно догмата за непогрешимостта на папата е важна за католиците, но отцепилите се от тях протестанти не я признават. Не признават не само нея, но и светците, монашеството, иконите. А промените в "старата религия" стават едва когато загубите от миряни станат големи - все пак от тях зависи издръжката на клира.
цитирай
12. kordon - от kordon до gogo
08.12.2011 19:37
Напълно сте прав. Съгласен съм с Вашите констатации. В науката също съществуват догматизирани постановки и Вие добре показахте това. Историята (или по точно историографията) е инструмент на политиката, което означава, че някои нейни постулати са формулирани под влияние на конюнктурата, а не от изискванията към тази научна дисциплина.
Относно вярата смятам, че все пак съществуват различия между религиозната и тази, основана на природните закономерности. Религиозната вяра разчита единствено на безусловното доверие в нейните канони, без да предлага адекватни аргументи. Това, че нейните доводи изглеждат някому безгрешни, далеч не означава, че са такива. Няма начин всичко, което се приема на доверие, да бъде истинно. Трябва да има критерий, който да отсява неистината. Кой е този критерий в религията? Вярата основана на чувствата. Но чувствата са твърде непостоянно и невдъхващо доверие мерило. Един чувства едно, друг – друго. Множеството религиозни доктрини и конфесии потвърждават това. С какъв аршин да измерим тяхната правдивост и да установим единствено достойната? Тук отново опираме до чувствата и безусловната вяра и продължаваме да се движим в този омагьосан кръг. Това е и целта – да няма точно фиксирани стандарти и рамки, да няма твърдо установена оценъчна база. Такъв е методът, с който се извършва манипулация на масите. Представя се някаква програма, която на пръв поглед изглежда достоверно, но разчита предимно на емоциите на тълпата. Когато бива повторена достатъчен брой пъти с подходяща авторитетност, тя става новият „опиум за масите”.
Вярата, разчитаща на естествената логика на природните процеси, се основава на увереността, че в света съществуват закономерности, на чиято последователност и взаимосвързаност може да се разчита в известна степен. Но за разумният човек е ясно, че природата на тези процеси не е разкрита напълно и не бива да се осланя безрезервно на познанията си, защото те винаги са ограничени. Най-хубавото на този нелишен от минуси метод е, че той представлява отворена система, която е готова де се допълва, ревизира и дори – отрича. Докато чистата вяра наподобява блато, в което никога не се случва раздвижване и водата в него никога не се освежава от външни източници. Тогава настъпва процесът на разлагане.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kordon
Категория: Политика
Прочетен: 4845425
Постинги: 467
Коментари: 2759
Гласове: 2285