„Англия няма вечни приятели и врагове, Англия има вечни интереси.“
лорд Хенри Палмерстън. Данните и фактите, приведени в предишните части на това изследване, свидетелстват, че  Великобритания и  Франция носят значителна отговорност за разпалването на двете световни войни. Основната им цел и в двата случая е неутрализиране на заплахата за техните глобални търговски интереси, произтичащи от огромния икономически потенциал на Германия  * . Както в Първата, така и във Втората световна война, се създават предпоставки германската държава да придобие нови територии, чиито ресурси ще направят немската индустрия независима от чужди суровинни източници. Това първо, ще спести огромните разходи, които дотогава се правят за вноса на сурови вещества и материали (някои от които се импортират от Англия и Франция, а това също така и ще намали техните приходи) и второ, при евентуална война Германия няма да е зависима от импорта на стратегически ресурси от други страни, които могат да бъдат блокирани по всяко време (тази зависимост проваля страната през Първата световна война), защото вече ще притежава собствени такива. Няма основание да приемем тезата на Лондон и Париж, че намесата им в двете световни войни е продиктувана от благородни подбуди, защото фактите красноречиво говорят, че те са най-големите тирани, експлоататори и угнетители на чужди народи, подтискащи тяхната свобода, самобитност и естествено развитие. Техните колосални завоевания по цялата планета са постигнати чрез безброй кръвопролитни войни и брутална политика по отношение на други нации. На тяхната съвест лежат убийствата на милиони хора и изтребването на цели племена, етноси и дори народи. Изчезванито на някои животински видове също е тяхна заслуга. Изобщо в англо-френската политика не могат да се търсят никакви морални принципи, а само интересите на тесни политически и икономически кръгове (всъщност това е характерно за всяка политика). Спечелването на двете световни войни обаче им даде възможност чрез повсеместна тотална пропаганда да придадат на агресивните си войни и постъпки привлекателен романтичен образ, да облекат престъпленията си във високохуманна демагогска риторика, да надянат маската на защитници на цивилизационните ценности и да представят падналия противник като въплъщение на Злото. Подложена десетилетия наред на непрестанна агитация от страна на победителите (продължаваща и днес чрез средствата за масово осведомяване,образователните канали,киното, литературата), световната общественост днес приема безусловно тяхната версия за достоверна, просто защото не познава друга гледна точка. Това ни връща в мрака на средновековието, когато догмата за Земята като център на Вселената е смятана за непоклатима парадигма, именно защото е имало сила (Църквата),която е поддържала тази несъстоятелна теория и не е допускала да се разпространяват противаречащи й идеи. И така, интересите на Британската и Френската империи налагат в никакъв случай да не се позволи на Германия, независимо от нейното държавно управление, да спечели нови територии, които биха подхранвали невероятния й икономически капацитет  * . Затова ясните и категорични намерения на национал – социалистическата власт да поведе война срещу Съветския съюз се приемат със смесени чувства в Париж и Лондон. От една страна за тях би било изгодно някой друг вместо тях да премахне комунистическото управление в Русия, което вреди на интересите им в тази държава, но от друга – завоюването от Германия на руски земи, богати на природни дадености, ще засили прекомерно икономическата й мощ, а това неминуемо ще се отрази негативно на световната им търговска дейност. Още повече, че национал – социализмът отрича и колониалната система, която задушава естествения прогрес на човечеството. Както имахме възможност да подчертаем по-рано, най – благоприятният за тях вариант в случая е предизвикването на конфликт между СССР и Третия райх в момент, когато последния не е достатъчно подготвен за такова начинание, което ще направи шансовете му за победа нищожни. Сблъсъкът между тези титани обаче ще ги обезкърви и изтощи, а западните съюзници ще се намесят със свежи сили в най – подходящия за тях момент и ще им наложат своите условия. Така те ще излязат победители без да полагат особени усилия и без да жертват собствените си хора и ресурси. Враговете им ще бъдат омаломощени, а намесата във вътрешните им дела ще ги отслаби завинаги и ще ги направи удобни марионетки на Англия и Франция. Цялата политика на Великобритания и Франция е била ориентирана към провокиране на конфликт между Третия райх и СССР, макар и официално прокламираните намерения да манифестират миролюбие. Всички действия на Адолф Хитлер, приближаващи страната му към война със съветите,са поощрявани от тях, макар и тихомълком, без да срещат реална съпротива от тяхна страна. На 20 окт. 1933 г. Германия излиза от Обществото на народите. 26 януари 1934 г. е подписан договор за ненападение между Германия и Полша (наричан още Пакт Пилсудски – Хитлер), който представлява един от първите успехи на новата национал – социалистическа власт на международната сцена, а полското правителство е едно от първите, които я признава. Договорът е предшестван от безуспешните опити на поляците да склонят основния си съюзник – Франция – на война потив Германия. Отказът на Франция, както и сключването на пакта на четирите (Англия, Франция, Германия и Италия) усилва опасенията в Полша, че „големите“ държави са готови да пожертват „малките“ в случай на криза. С новия полско – германски договор управляващите в Rzeczpospolita_Polska (Полската република) очакват от Германия (която също като Полша е заинтересована от подялба на Чехословакия) активна взаимна поддръжка за прекрояване на версайските граници и за антисъветска дейност. Тези очаквания се оправдават след Мюнхенското съглашение, когато Полша, Унгария и Германия си поделят чехословашката територия. Саарската област, която след Първата световна война е предадена в управление на ОН (Обществото на народите – наследено от ООН), а въгледобивните й мини – обявени за френска собственост, става отново немска през 1935 г. след плебисцит. 16 марта 1935 г. Германия отказва да изпълнява версайското ограничение за демилитаризация. На 18 юни 1935 г. Великобритания сключва с Германия Морско съглашение, с което на практика признава денонсацията на Версайските задължения от нейна страна.То предвижда германският военно-морски флот да не превишава 35% от тонажа на военно-морските сили на Обединеното кралство. У. Чърчил казва, че „правителството на негово величество извърши това, без да се консултира със своите френски съюзници и без да уведоми ОН“. В своите спомени той признава, че английското правителство се съгласява на увеличаване на немския флот, за да може той да стане „стопанин на Балтийско море“ (W. Churchill. The Second World War. Boston. 1948. Vol. I. P. 140). Нарастването му би представлявало най-голяма опасност за СССР и страните, разположени по бреговете му. Всъщност Адолф Хитлер никога не разширява военноморския си флот до предвиденото в този договор, поради простата причина, че няма намерение да води война с Англия (чието основно оръжие е именно флота). 7 март 1936 г. немски войски на велосипеди навлизат в Рейнската демилитаризирана област, която престава да съществува. Единственият, който встъпва в ОН с предложение да се наложат санкции на Германия е народният комисар по външните работи на СССР Максим Литвинов. На среща с Адолф Хитлер в Оберзалцберг на 19 ноември 1937 г. лорд Халифакс (председател на съвета) нарича Германия „бастион на Запада против болшевизма“. Английският представител повдига въпроса за изменения в европейската система от държави, т.е. за прекрояване на границите. „Към този въпрос се отнасят Данциг, Австрия и Чехословакия. – казва той – Англия е заинтересована единствено от това, тези изменения да бъдат извършени по пътя на мирната еволюция“. („Документы и материалы кануна второй мировой войны.“ Т. I.). Това е пряко указание за готовността на Великобритания да приеме всички действия на Третия райх, предприети в източна посока, стига да се извършват без излишен шум в международното пространство. На 22 февруари 1938 г. във връзка с намеренията на Германия да присъедини Австрия, английският министър-председател Невил Чембрлейн заявява в парламента, че Австрия не може да разчита на защита от ОН, с което показва на Адолф Хитлер,че не трябва да очаква спънки от западните страни по този казус.
Аншлусът (свързването) на  Третия райх с Австрия, въвеждането в последната на немски войски (12 март 1938 г.) и обявяването й за имперска провинция Остмарк (Ostmark-14 март същата година) стават с мълчаливото одобрение на западните страни, които веднага преобразуват своите дипломатически представителства във Виена в генерални консулства. На 2 април 1938 г. правителството на Англия официално признава присъединяването, а Съединените щати правят това след четири дни (6 април). Този ход е стъпка към реализацията на политическите и военно-стратегически планове на Германия, насочени срещу Съветския съюз. В резултат от аншлуса територията на Райха се увеличава с 17%, а населението – с 10%, по-точно – с 6 млн. и 713 хиляди души („Ein Volk, ein Reich, ein Fьrer!“,D.Wagner). Австрийската промишленост и икономика биват подчинени на нуждите на Германия. Реконструират се стари и се строят нови стратегически шосейни и железопътни трасета с направление границите на Чехословакия, Югославия и Унгария. Както признава началникът на оперативния отдел на върховното главнокомандване генерал Йодъл (Alfred Josef Ferdinand Jodl), аншлусът укрепва стратегическото положение на Райха. Чехословакия се оказва в клещи. Така по пътя на реализацията на своята „източна политика“ Германия се изправя пред Чехословакия. Тази страна всъщност представлява странно и нелогично образувание, което дължи съществуването си на интересите на победителите от Първата световна война. Те създават тази креатура от трупа на Австро – Унгарската империя с цел да поставят в юга на германската държава една сравнително немалка страна, която с финансовата помощ на Запада (и особено на Франция) би играла ролята на санитарен кордон, на заплаха,идваща от тила й при евентуални нейни антифренски намерения. Чехословакия в действителност е изкуствено съшита от няколко нации – чехи, поляци, германци (броя на германците в Судетската област към 1938 г. е ок. 3.3 млн. души, което е 23% от 13.4 милионното население на републиката), словаци,украинци, унгарци, силезийци (славянски народ), моравци, ханаци, ходове – и всички те (без първите, естествено) желаят да се освободят от доминацията на чехите. Предвид че в Судетската област (Sudetenland) живеят преимуществено немци (над 90%), Адолф Хитлер претендира този район да бъде предаден на Третия райх. В същото време поляците искат да получат спорната Тешинска област а унгарците повдигат все по – остри изисквания за решаване на “ Унгарския въпрос“ , изявявайки претенции за Подкарпатието и Източна Словакия. Така се стига до нов етап в развитието на политическите взаимоотношения в Европа, на който, възоснова на общи (териториални и идеологически) интереси, се очертава сътрудничество между Германия, Унгария и  Полша. БЕЛЕЖКИ: * и днес Германия – загубила две световни войни, изплатила огромни репарациии и компенсации, лишена от значителни територии, е една от най-големите световни икономики. Показателен за нейния изключителен потенциал е фактът, че в момента тя е втората страна в света по обем на износа, изпреварвайки дори колоса САЩ, а пред нея е само Китай (с население от 1,336,718,015 души) с незначителна разлика. При това територията на Федералната република е повече от скромна – 357,022 кв.км. и не притежава почти никакви стратегически природни ресурси.
(https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/rankorder/2078rank.html?countryName=Germany&countryCode=gm®ionCode=eu&rank=3#gm) ** След края на Първата световна война на 28 юни 1919 г. в Огледалната зала на Версайския дворец Антантата и Германия подписват договор, определящ санкциите за немската държава, загубила войната.
Германия губи една седма от територията си и една десета от населението. Елзас и Лотарингия на запад минават в ръцете на Франция. На изток Позен и Западна Прусия са дадени на Полша. Малко земи на югоизток се предават на Чехословакия, областта Мемел минава под контрола на Съюзниците. Данциг е обявен за свободен град под покровителството на Обществото на народите и към митническата система на полската държава.
В различни погранични райони на Германия се провеждат допитвания до населението за това към коя държава да се зачисли съответната област. В резултат на плебисцит от 1920 г. Ойген-Малмеди се зачислява към Белгия, Северен Шлезвиг се поделя между Германия и Дания. В южната част на Източна Прусия и Западна Прусия се гласува за оставане в немския Райх. А в областта Саар избори за държавна принадлежност се предвижда да бъдат проведени след 15 години, като дотогава територията ще е под контрола на Обществото на народите, а мините й ще се експлоатират от Франция. Освен това Германия губи всички свои колонии.
Немската войска се намалява до 100,000 професионални бойци с 15,000 моряци. Тежките оръжия са забранени както и изграждането на военновъздушни сили. На цивилното въздухоплаване също са наложени сериозни ограничения.
За да се следи обезоръжаването на страната, Съюзниците съставят Международна военна контролна комисия. За 15 години се окупира лявото поречие на Рейн и цялата Рейнска област се демилитаризира. Забранява се сливането на Германия с Австрия.
С договора цялата вина по избухването на войната се хвърля на Германия и от тази гледна точка са й наложени тежки репарации. На 28 юни 1919 г. след като прави безуспешни опити да не подпише договора кабинетът на райхсканцлера Филип Шайдеман под натиска на Съюзниците е принуден да го потвърди. Възможността за военна съпротива на Германия е преценена за невъзможна от страна на ръководителите на армията й.
На 22 юни 1919 г. с 237 гласа срещу 138 договорът е одобрен в райхстага. Шест дни по-късно той е подписан от новия външен министър Херман Мюлер и министъра на транспорта Йоханес Бел в Огледалната зала във Версай.
Договорът влиза в сила на 10 януари 1920 г. Заедно с тезата за нож в гърба (много от десните радикали, твърдят, че Германия е загубила войната заради забития й нож в гърба, имайки пред вид революцията в страната, организирана от левите сили по почина на преврата,извършен от болшевиките в Русия през 1917 г.) Версайският договор е едно от основните средства за агитация срещу Ваймарската република и другите страни. Скъсването на „веригите на Версай“ се превръща в един от главните пунктове на външаната политика на Ваймарската република през следващите години.
(http://www.boinaslava.net/thirdreich/dopylninfo/dogovorversai.htm) Прочитайки текста на „мирния“ договор френският маршал Фердинанд Фош възкликва : “ Това не е мир, това е примирие за 20 години“. А В. И. Ленин пише по повод на Версайския договор : “ На Германия беше наложен мир, но той бе лихварски, задушаващ мир , мир на касапите, защото те ограбиха и раздробиха Германия и Австрия. Те ги лишиха от средства за живот, оставиха децата да гладуват и умират от глад. Това е нечуван,грабителски мир. В такъв случай какво представлява Версайския договор? Това е нечуван грабителски мир, който поставя десетки милиони хора, в това число най – цивилизованите, в положението на роби. Това не е мир, а условия, продиктувани от разбойници с ножове в ръце на беззащитната жертва. Тези противници отнеха на Германия чрез Версайския договор всички колонии, а Турция, Персия и Китай превърнаха в роби. Получи се положение, при което седем десети от световното население е поробено. Тези роби са пръснати навякъде по света и се намират в ръцете на шепа държави: Англия, Франция и Япония. Ето защо целия този международен строй, поддържан от Версайския договор, се намира над вулкан, тъй като седем десети от населението на цялата земя, които са поробени, само чакат да се намери някой, който да почне борба, за да започнат да се колебаят тия държави (колониалните империи – В.К.)“.

следва

Този договор натрапен ни след трагедията от Междусъюзническата война и изтощителната Първа световна ,всъщност определя развитето на страната ни подобно както и на Германия.Втората световна война е логично продължение на събитията и въпреки нашите жертви в полза на съюзниците ни третират на практика като победена страна.