"ВЯРВАМ, ЗАЩОТО МИ ХАРЕСВА"

Автор: Виктор Кордон

Credo quia mihi placet.
Вярвам, защото ми харесва.    


Нерядко ми се случва да беседвам с хора, безрезервно вярващи в идеи, които са недоказани, звучат нелогично, а понякога и дори абсурдно. Винаги съм се питал каква е причината за тази сляпа вяра, караща, иначе интелигентни личности, да се доверяват безкритично на неподкрепени с доказателства данни. Имах свое предположение за този феномен и наскоро то бе потвърдено от първо лице.

В разговор с мой познат (когото много уважавам като човек) той изложи теорията си, че много отдавна българите са минали навсякъде по света и отделни техни представители са пускали корени там, вследствие на което всички народи произхождат от нас. Естествено, те са носели със себе си своите големи познания и мъдрост и са ги разпространявали повсеместно. В днешно време обаче, завиждайки ни за ненадминатите ни способности и интелект, всички се стремят да ни унищожат (нищо, че имаме общ произход), поради което не успяваме да реализираме заложбите си. Единствено руснаците, които също произхождат от нас, искат да ни помагат безкористно, поради което моят събеседник ги смята за наши братя, или братушки, както той ги нарича. Без да му опонирам по никакъв начин до този момент, го попитах защо вярва, че тези сведения са истина. Неговият простодушен и искрен отговор беше: "Защото ми харесва". Откровението му напълно съвпадаше с моите предварителни догадки и на практика ги потвърди.

Оказва се, както и предполагах, че мнозина вярват в нещо, само защото им харесва, защото им се иска да бъде вярно. Разбира се, всеки има право да вярва в каквото си пожелае, но конкретно тази практика притежава критична слабост. Ще я демонстрирам по следния начин. Ако някой ми каже, че съм най-интелигентният, най-красивият и най-способен човек на света, това несъмнено ще ми хареса. Има само един проблем – не е вярно. Все пак пред мен има два избора: или да повярвам безкритично на това необосновано твърдение, или да го отхвърля (или поне да бъда силно скептичен към него). Ако прекалено много искам да е истина, ще го приема като такова, защото "този, който има големи желания, е лесно да бъде излъган" (Кодо Саваки). Но тъй като отдавна съм осъзнал, че истината няма нищо общо с желанията ни, избирам да вярвам само в това, за което разполагам с доказателства.

Този прост похват напълно разобличава несъстоятелността на веруюто "Вярвам, защото ми харесва" или, казано по друг начин: "Харесва ми, следователно е вярно". Нашите желания, очаквания и представи сами по себе си по никакъв начин не доказват, че нещо е вярно. Като доказателства служат единствено потвърждаващите го факти. Без такива всяка идея, мнение или твърдение има нулева стойност. Това напълно компрометира не само русофилството, чуждопоклонничеството и криворазбрания патриотизъм, но и всяка сляпа вяра – идеологическа, религиозна или каквато и да е друга, основана на голо доверие и характеризираща се с безкритичност. 


 

колкото и да не ми се вярва, ще трябва да се съглася, защото това показва и петгодишната ми работа в блога.
С втората не мога да се съглася, защото историческите факти доказват тъкмо обратното.

В "демокрацията, социализма, либерализма" и т.н. полуумните зомбита като теб.
Фашистите са увредени дегенерати, н.ч. хомосексуалисти или др. извращенци.
В "личното начало" вярват изцяло дебилни типове, наивните х'американци.
В "науката" -тия, дето четат жълти вестници и ВЯРВАТ, защото им харесва.
Другите си пра'им кефа, без да ви се сърдим за глупостта- стига да не ни губите времето.

Цитат:
"С първата част от твърденията на уважавания твой познат, колкото и да не ми се вярва, ще трябва да се съглася."

Ако разбирам добре, излиза, че сте съгласен с нещо, в което не вярвате. Любопитен съм да разбера как хем не вярвате на нещо, хем сте съгласен с него, тоест приемате го за вярно. Защото човек е съгласен с това, което смята за вярно и правилно. Точно в този пункт съзирам известно противоречие.

за което знаеш, че не е вярно".
Артър Кларк

При цялото ми уважение към Артър Кларк не съм съгласен с неговото твърдение. Вярата, според мен, е силна увереност в нещо, въпреки липсата на достоверни данни, които го потвърждават. В този смисъл е и изказването на Бъртранд Ръсел: "Вярата може да се определи като силно убеждение в нещо при липса на доказателства. Когато има доказателства, никой не говори за вяра. Не говорим за вяра, когато казваме, че две плюс две прави четири или че земята е кръгла. Говорим за вяра само когато искаме да заменим доказателството с чувство."

Поклонниците на всяка религия или идеология вярват безрезервно в правотата й и изобщо не се съмняват в нейните постановки. Тоест те "знаят", че идеята, която подкрепят, е вярна, и затова вярват безусловно в нея. Това противоречи на идеята в цитата от Артър Кларк, според който "Вяра е да вярваш в онова, за което знаеш, че не е вярно". По-скоро вяра е да сме убедени в нещо, въпреки че нямаме доказателства.

Но при всички случаи има несъответствие в тезата "не вярвам, но съм съгласен". Все едно да кажа, че не вярвам в духове, но съм съгласен, че духове има. Надявам се разбирате противоречието.

Позитивистът вярва, че всяко негово желание или нежелание е осъществимо.
Негативистът вярва, че всяко негово желание или нежелание е неосъществимо.
Вярва човек, който е обзет от непреодолимото си желание неговото мнение винаги да е правилно. Затова, когато не е доказано, че някое мнение е истина и той иска то да е истина, позитивистът е убеден, че то е истина, а негативистът е убеден, че то не е истина. За всеки от двамата неговата убеденост е неговата вяра.

Горният текст е откъс от постинга ми “Бягство от истини и въпроси, които са свързани с тях”.
Вярата на твоят познат е позитивна.

Поздрави!

“„— Отказвам да приведа доказателства, че съществувам — казва бог, — защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра, аз съм нищо.
— Но — отвръща човекът — Вавилонската рибка е пълно опровержение на това, нали? Тя не може да се е развила по някаква случайност. Тя е доказателство, че ти съществуваш и следователно, според собствените ти доводи, не съществуваш. И тъй като това се опитвахме да докажем, спорът може да се счита за приключил.
— Олеле… — каза бог — не се бях сетил за това — и тозчас изчезна, отвеян от тази ефирна логика".

От Дъглас Адамс... мир на праха му.

Има ли доказателства, то вярата не може да съществува :).

... не съм съгласна с Артът Кларк, ако е точен преводът.
"Вяра е да вярваш в онова, за което знаеш, че не е вярно" - казано така звучи по-скоро като определение на самозаблудата.

Но все пак не съм уверена, че точно това е имал предвид. Може да се погледне и под друг ъгъл:

"Вяра е да вярваш в онова, за което знаеш, че (още) не е вярно (не е действително, не е проявено)" - и с такъв нюанс вече съм напълно съгласна.

Ако разбираме менталната основа на този свят, как всичко е доведено в съществуване чрез мисъл, тогава няма да ни е невероятно да вярваме в нещо, за да го проявим. И тогава ще вярваме в нещо, което го няма, но впоследствие всички, дето са се надсмивали, ще се чудят как се е въплътило (в проект, строеж, машина и т.н...).

И тук изобщо не става въпрос за самозаблуда. А за чисто познаване на механизмите, които движат този свят. Така че истинската вяра единствено мога да я отъждествя със знание. А знанието винаги е от опит, емпирично, дори и духовното такова.

"Вярвам, защото така ми харесва..." - всъщност дори не е толкова зле. Всеки си строи Вселената, в която иска да живее. Твоя приятел иска да живее в една Вселена, където родината му да е неин център. Но тук най-много да си разтяга локуми с приятели. Де да беше се родил македонец... - вярата му щеше да е национална политика.

Шегата настрана, но "Вярвам (че ще стане), защото така ми харесва" е почти толкова добро, колкото и леко модифицираната мисъл на Артър Кларк. Защото, когато душата ти желае нещо хубаво и добро (силно копнее с цялата съпровождаща копнежа енергия, не просто иска) можем само да кажем Амин! Да бъде! И ще стане.

Вероятно се отдалечих от първоначалния ти замисъл, но това ми изникна като коментар.

Основно понятие истината и мирогледа. Истината е онова в което вярваме, докато вярваме. Създава се от "празен лист", само в среда на инстинкти и емоции. (това за инстинктите и емоциите е друга, необходима тема). Започват да действат различни генератори на вяра, създаваши истините ни. Такива са социалните истини, семейните истини, опит, авторитет, внушение... , постепенно "истините" , без значение, какво стои зад тях, създават мироглед, така, че тази база да е вътрешно непротиворечива, додокато ги актуализираме, заради други повярвани "истини", отново за да не си противоречат една на друга Мирогледа е предполагаемия модел на действителността, в който модел се припознава Аз-а ни. Точно заради това го защитаваме дори с живота си, защото всяка промяна в него е заплаха за идентичността ни. Когато се появи нова "истина", мирогледа е филтър за нея и тя става такава , ако не му противоречи, дори да е с доста убедителни, дори очевидни аргументи. Тази хармония на непротиворечивост ни създава сигурност и тази сигурност е причината да ни харесва или не новото, защото това сме ние, това е центъра за оценки и поведение, мечти, стремежи, Всичко. Та, да ако ни харесва, , но за да ни харесва има причини, които са същественото. Това е една малка част от темата за "истините" ни, които дори и да не съществуват, все пак създават база за оценки и поведение, които са жизнени. Няма абсолютна истина, има само вектор към истината и този вектор не сочи задължително , към някаква абсолютна, а към някаква, която, без значение каква е, ни е полезна в някакъв смисъл и това ни харесва. Случва се и да приемаме "истина", без изобщо да ни харесва, защото някой генератор на вяра е толкова убедителен, че се налага да правим актуализация, което не е по силите да пренаредят мирогледа непротиворечиво на много и може да я отхвърлим, което създава дисонанс. Понеже няма 100% истина, закръгляваме за да сме сигурни и не изпадаме в ступор. Това ни прави действени и живи. Помисли сериозно върху това.

Харесва ми текстът и гласувам с "плюс". Успех!

Благодаря! Успех и на Вас!