Прочетен: 1551 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 10.06.2021 14:51
Автор: Виктор Кордон
Веднъж в частен разговор някой изказа мнението, че има много истини. Той обоснова твърдението си с това, че хората виждат нещата по различен начин, от което следвало, според него, че всеки е прав за себе си. И след като всеки е прав за себе си, значи всеки има своя правда, т.е. своя истина, от което произтича заключението, че има много истини. Това, както и други подобни изявления, ме накара да се замисля дали е възможно да има повече от една истина; ако има, тогава всички ли от многото истини са еднакво валидни; а ако няма, тогава какво можем да приемем за единствено автентична истина. Настоящият материал е опит за изследване на въпроса за истината и следва да се приема само като моята истина.
Всички живи същества, в това число и най-просто, и най-сложно устроените организми, притежават рецептори, чрез които улавят дразненията от външния свят, на които реагират по определен начин. Реакциите им се определят както от видовите характеристики, т.е. от унаследените гени, така и от чисто индивидуалните особености, т.е. от придобитите чрез опита условни рефлекси. Способността им за възприемане на информация от заобикалящата ги среда зависи изцяло от качествата на техните сетива – зрение, слух, обоняние, вкус, осезание – а начинът, по който реагират, се определя от възможностите им за предаване и обработване на постъпващите отвън данни. Следователно поведението на всички организми е пряко следствие от съчетанието между техните сетивни органи – очи, уши, нос, език и т.н., чрез които възприемат околната среда, и органите, обработващи този поток от непрестанно пристигаща информация – Централната и Периферната нервни системи.
Хората, които са част от живата природа, няма как да са изключение от това правило, разбира се. Те се подчиняват на същите принципи, които важат както за едноклетъчните, така и за сините китове например. Ние също притежаваме рецептори, които имат способността да улавят промени в околната среда и да ги пренасят към централната или вегетативната нервна система за обработка. Нашите рецептори обаче не са съвършени и не само че не са такива, ами са дори и по-слаби от тези на много други животни, включително и на далеч по-низши от нас. Но нашият мозък е в състояние да „компенсира” недостатъците на сетивните ни органи и на неконкурентоспособната ни физиология и от бавни, слаби и беззащитни същества да ни превърне в господари на планетата и да ни позволи да създадем най-сложните, развити и успешни общности, познати засега – човешките общества. Именно в този наш орган рецепторите ни доставят посредством високоспециализираната ни нервна система информацията, придобита от околния свят като звук, образ, мирис, вкус, физически дразнения. Така получените сигнали той обработва и изпраща обратни сигнали към органите ни с „инструкции” как да реагират.
От казаното досега разбрахме, че качеството на информацията, постъпваща в мозъка ни, зависи напълно от възможностите на нашите биологични сензори – рецепторите и сетивата ни. Така че колкото и да е високо развит нашият мозък (без да е съвършен, разбира се), на него му се налага да работи с ограничените данни, които несъвършената ни сетивна система улавя от околната среда и изпраща към него. Следователно ние получаваме далеч не пълна картина на случващото се около нас по вина на недостатъчно развитите ни сетива. Ситуацията се усложнява допълнително от това, че сетивата на всички хора имат различни характеристики, а мозъците ни разполагат с различни възможности да обработват наличната информация, осигурена от сетивата ни. Някои от нас чуват по-добре от други, трети виждат по-добре от останалите и т.н. Освен това при всички хора всеки отделен орган от двойките им очи и уши съответно виждат и чуват различно. Това означава, че всеки от нас филтрира по различен начин външната информация, защото сетивата ни са с различен капацитет. Тази различаваща се вече информация постъпва в мозъците ни, които от своя страна също я интерпретират по различен начин поради различаващите се си свойства. Така всеки човек получава различна картина на света, което именно определя различията в нашите мнения и представи и предопределя различните ни решения и реакции. Това е и причината, поради която свидетелите на едно и също събитие дават различни показания, нерядко разминаващи се драстично помежду си.
Въз основа на това аз разграничавам два типа истина – абсолютна и относителна. Абсолютна истина са всички неща, които се случват (събития, явления, процеси) и които съществуват (предмети, вещества, организми) в природата. Всички те си имат свойства, характеристики, параметри. Но тъй като човешките възприятия са несъвършени, те не могат да доловят всички качества на наблюдаваните обекти и явления и следователно не са способни да достигнат до абсолютната истина. Онова, което попада в обхвата на сетивата ни и бъде регистрирано от тях, аз наричам относителна истина, която повече или по-малко се различава от абсолютната такава.
Воден от необходимост или любопитство, човек постоянно се стреми да научи повече за света около него, на което, разбира се, пречат несъвършените му възприятия и умствени способности. За да увеличи възможностите си, той създава инструменти, апарати и уреди, чрез които може по-прецизно да наблюдава избраните от него предмети или явления. Това повишава знанията му и го приближава по-близо до абсолютната истина. Но достигането до нея може да стане само ако разполага със съвършени средства за наблюдение, което е в сферата на утопиите, естествено. Следователно можем да заключим, че абсолютната истина е недостижима, но все пак ние трябва да се стремим да се доближаваме максимално до нея. Тоест, наша цел е достигането колкото се може повече до тази кота. Колкото по-близо сме до тази точка, толкова по-обективна ще бъде представата ни за света и толкова по-големи успехи ще можем да постигнем, и обратното.
Истината – това са процесите, които протичат, и събитията, които се случват около нас и в света изобщо. Всеки разумен човек е забелязал, че всички явления, независимо от характера им (т.е. дали се случват в живата или неживата природа или пък в човешките общества конкретно), се развиват независимо от желанията ни, защото се ръководят от закони, над които нямаме власт. Естественият извод от това е, че истината не зависи от нашите желания, и следователно е наивно да приемаме задължително за истина нещата, които ни харесват, и да отхвърляме тези, които не ни харесват. Нуждата ни истината непременно да съвпада с очакванията ни произтича от това, че ние почти винаги подхождаме към даден въпрос с предварителна нагласа, т.е. с предубеждение, с пристрастие, и очакваме информацията да потвърди предварителното ни мнение. Ако това не се случи (което става често), ние се чувстваме разочаровани, но това не означава, че приемаме неудобните ни данни. Напротив! Както казва Фройд, човешката психика е устроена така, че да игнорира това, което не й харесва, а да приема другото безкритично.
Ако някой ми каже, че съм най-умният и най-красивият на света, това със сигурност ще ми хареса и би било много лесно да му повярвам. Но правилно ли е да вярвам на нещо, само защото ми харесва? Естествено, че не е правилно, защото това, че го харесвам не дава никаква гаранция, че е вярно, а в случая горното твърдение е напълно невярно, въпреки че много ми харесва. Подобен е принципът и с информацията с обратен знак. Ако някой ми каже, че не съм най-умният и красивият на света, трябва ли да отхвърля твърдението му, само защото не ми допада. Подобен подход би бил глупав, защото истинността на информацията не зависи от това дали я харесваме или не, а от съвсем други фактори. И ако ние наистина търсим истината, а не определени резултати, не трябва да се влияем от желанията си, тъй като те нямат никакво отношение към нея.
Предполагам, че на теория горните разсъждения изглеждат ясни и разбираеми, а някои биха ги намерили и за ненужни, смятайки, че на тях това им е известно. За съжаление, обаче, в реалния живот хората постъпват по неправилния начин, като основният им критерий за правдивостта на нещо са симпатиите и желанията им. Това важи дори и за нещата около нас, които иначе лесно могат да се проверят, но ние предпочитаме да се доверим на собствената си преценка, повлияна, разбира се, от емоциите ни. С още по-голяма сила този принцип е валиден по отношение на въпроси, свързани с „абстрактни” и далечни теми като политика, икономика, международни отношения, дипломация, история. Нашата оценка тук е напълно субективна и основана изцяло на чувства и сантименти поради традиционно слабите ни познания, което позволява на тяхно място да се настанят пропагандни формулировки и манипулативни послания.
Значи, подвеждани от предварителните си нагласи, ние отхвърляме като невярно това, което не съвпада с тях, и приемаме безусловно за истина онова, което е в съзвучие с тях. И именно това предубеждение ни подлъгва, просто защото истината не зависи от желанията и нагласите ни, а от природните закони, които не са ни подвластни. Затова най-добрият начин да избягваме проблема със самозаблуждението е да подхождаме към всеки въпрос без предварителни очаквания и нагласи, т.е. без пристрастия. Тогава ще ни бъде лесно да приемаме истината такава, каквато е, тъй като в такъв случай тя не би могла да ни разочарова, защото не сме се осланяли на конкретни резултати.
Следователно истината е не това, което виждаме, чуваме, чувстваме, мислим, очакваме и желаем, а онова, което в действителност се случва. Него ние не сме в състояние да възприемем в пълната му цялост, заради несъвършенствата на нашите органи и личните ни предразсъдъци и заблуди, поради което у нас постъпва само бледо отражение на реалността. Пречупената и отразена по този начин от несъвършените ни възприятия външна информация, ние приемаме за истина.
В не малка степен външните данни се пречупват в съзнанието ни през нашия мироглед, което, в зависимост от неговото качество, може да ни приближи до или отдалечи от непосредствената действителност, тоест абсолютната истина. Трудността произтича от субективната представа на всеки, че е прав, че гледната му точка е вярна, дори и да е твърде далеч от истината. Изхождайки от това, ние разглеждаме света през своята призма, което може да ни навреди, ако е некачествена. Затова е полезно да се съмняваме даже и в собствените си възгледи, да подхождаме към тях критично и да ги преразглеждаме от време на време. Това винаги ще ни държи будни и в курса на реалностите. В противен случай съществува опасността да затънем в тресавището на собствената ни субективност.
Защо това да е опасно ли? Ами защото никой не е безгрешен, всеки човек греши. Понякога грешките ни са толкова очевидни, че няма как да не ги видим и поправим. Това е лесната част. Трудното идва, когато грешките не са толкова видими, когато не можем да ги измерим с уреди и особено когато произтичат от нашите чувства, емоции, очаквания и надежди. Тогава най-лесно се поддаваме на изкушението да тръгнем по тази хлъзгава пътека, която ще ни отведе до дъното. Поради тази причина, трябва непрестанно да сме нащрек, да поддържаме бдителността си и да следим за грешки в мисловните конструкции, които градим. Това означава да бъдем безпощадно критични към себе си, естествено, не до степен да се самобичуваме.
Ние сме склонни да се заблуждаваме за много неща, включително и относно такъв неотменим и неизбежен процес като смъртта, въобразявайки си, че хората не умират наистина, а продължават да живеят под някаква форма. Това изглежда ни помага да приемаме по-лесно суровата истина като я изменяме в удобен за нас вид. Този факт потвърждава тезата на Фройд за склонността на съзнанието ни да подменя истината с удобни „факти”. Но нагаждането на фактите според желанията ни ни отдалечава на практика от реалността, т.е. от истината.
Всички хора мислят, че знаят истината, че техните мнения и представи са единствено верни. Но няма как всички да са прави, при положение, че имат различни възгледи, че твърдят различни неща, които често са противоположни и взаимно се изключват, че всеки има своя представа за света, различаваща се от тази на останалите. Ако някой твърди, че нещо е бяло, а друг, че е черно, не е възможно и двамата да са прави. Нещо повече – възможно е и никой от тях да не е прав, а и двамата да се заблуждават.
Но съществува реалната възможност поне единият да твърди нещо, в което самият не вярва, а да го прави с някаква користна цел, например с намерение да манипулира някого или да осуети нечии планове или дейности като прави грешни внушения. Така стигаме до неприятния факт, че има хора и групи, които умишлено разпространяват неверни твърдения, за да извличат изгоди от заблудените от тях. Тези деяния могат да имат чисто криминален характер, но може да се извършват от икономически, идеологически или политически мотиви. Но каквито и да са основанията им, те допълнително внасят объркване в и без това обърканите представи на хората.
Как тогава можем да се ориентираме в такава несигурна среда и да останем незаблудени? Абсолютна гаранция, разбира се, няма, но единственият начин да минимизираме риска от заблуждаване е да бъдем винаги предпазливи, резервирани и крайно критични към всяка информация, независимо от вида й и независимо от източника й, та бил той и най-големият авторитет. Напълно сигурни авторитети и източници не съществуват, първо, защото никой не е безгрешен, второ, защото никой не знае всичко, и, трето, защото безкористността на никого не е гарантирана. Затова за верни трябва да приемаме не нещата, които ни харесват, които идват от авторитетни източници и които отговарят на нашите представи, нагласи и желания, а само тези, за които имаме неоспорими доказателства. Всичко, за което нямаме такива доказателства, трябва да смятаме за подлежащо на доказване или отхвърляне, но в никакъв случай да не го приемаме на доверие.
Трябва да имаме предвид, че истината си има своя собствена логика, която никога не зависи от нашите нужди, щения, настроения, упования и мироглед. Затова се налага да приемаме истината такава, каквато е, въпреки че често е неприятна като горчиво лекарство. Но ако търсим това, което ни харесва, ще получим не истината, макар и грозна, а красиво опаковани лъжи. Истината не е нито красива, нито добра, нито удобна, а е неутрална като всичко на този свят. Само нашето съзнание й предава някакви несъществуващи в действителност качества, за да я направи по-комфортна за възприемане, за да я нагоди към към нашите мерки.
Истината – това е самата реалност, това е ставащото в нас и извън нас, независимо дали можем да го възприемем и осъзнаем. Така че на нас ни остава само да се съобразяваме с нея и да я уважаваме, защото всичко друго означава да се отдадем на заблудите. В такъв случай неизбежно ставаме жертва на собствените си грешки и недостатъци, водещи ни към самозаблуждение, или пък лесна плячка на ловки манипулатори, които дебнат точно такива търсачи на удобни „истини” като нас и със задоволство ни ги предоставят. Затова трябва много да внимаваме с удобните факти, тъй като в много случаи те са изфабрикувани така, че да паснат на нашите очаквания. А където има нужда от нещо, непременно се появява някой, който го предлага. Следователно, ако изпитваме необходимост да ни се казва това, което искаме да чуем, непременно се явява „правилният” човек, който ще ни каже „правилните” неща. Както казва известната мъдрост, „най-лесно се лъже този, който иска да бъде излъган”. И ако ние много държим да чуем нещо, някой непременно ще ни го каже (дори и да не е истина)... стига да има изгода от това.
Човешкото познание никога не е е крайно, т.е. не е абсолютно – обратното би означавало, че знаем всичко, което е невъзможно. Във всеки един момент то може да бъде подложено на ревизия, което означава да бъде попълнено, поправено или дори отхвърлено, както е ставало много пъти. Следователно човешката истина не може да бъде абсолютна, а е относителна, тъй като ние никога не знаем всичко за даден обект, процес, събитие, явление, личност. За относителна истина можем да приемем тази информация, която след много наблюдения, изследвания, събиране на факти и критично анализиране се е доближила най-много до абсолютната истина, т.е. до реалността. Всички останали мнения по дадения въпрос, които, за разлика от относителната истина, се отклоняват повече от абсолютната истина, са само частни гледни точки. Последните не могат да послужат за нещо положително, но могат да въведат хората в заблуждение и да ги насочат в грешна посока. Докато относителната истина може да послужи като база, върху която успешно да се надгражда зданието на човешкото познание, и така то, макар и оставайки си относително, да се доближава все повече до абсолютната истина.
Гледните точки могат да бъдат стотици, хиляди, милиони и дори милиарди; те могат да бъдат даже и колкото са хората на Земята, защото обикновено всеки от нас си има своя гледна точка, свое мнение по конкретен въпрос, своя представа за света и живота. Но за съжаление тези гледни точки в голямата си част нямат голяма стойност, понеже се основават на малко информация, ненадеждни източници, грешни предпоставки, предразсъдъци, лични желания, пристрастия, емоции, симпатии, сантименти. Причината е в това, че на повечето от нас им липсват необходимите познания, скептичност, критичност и прецизност, каквито съществуват и са задължителни в научната сфера. Това не означава, че учените са съвършени и безгрешни. Не, те са хора като всички нас, но средата и условията в които работят, изискват от тях да подлагат всичко на критика и чрез многократни опити да потвърждават или отхвърлят дадено заключение. Ако някой от тях не го направи, друг, рано или късно, непременно ще открие грешката и ще я поправи, защото тук не се разчита на твърдения, независимо кой ги е изказал, а на резултати, постигнати в многобройни контролирани есперименти.
С постоянно повишаващите ни се технологични възможности, които са резултат от високата мозъчна активност у хората, и усложняването нашите общества, нарастват и амбициите ни и необходимостта от все по-прецизно измерване на времето и пространството, от по-дълбоко навлизане в дълбините на микро и макрокосмоса, от разкриване тайните на органичната и неорганична материя, от опознаване на самите нас – на нашия произход, еволюция, генетика, биология, физиология и психика. Всичко това неизбежно ни приближава до абсолютната истина (което въобще не означава, че сме много близко до нея), защото с непрестанно обогатяващия ни се технологичен инструментариум ние можем да виждаме, чуваме и ходим все по-далече, все по-високо и все по-дълбоко. По този начин откриваме отговори и решения на много въпроси и задачи. Но човекът е човек, защото никога не спира да търси, защото получените отговори пораждат у вечно будния му ум нови и нови въпроси. А всичко това му дава по-добра представа за света, в който живее, за бъдещето, за живота, за Космоса и за самия него, т.е. приближава го до абсолютната истина.
И все пак за никого не е тайна, че човекът не е съвършен. Това си проличава много ярко в диаметрално противоположните представи, отричащи се една-друга, по отношение на политиката, икономиката, историята, бъдещето, миналото и т.н. На практика няма област на познанието, свързана с човешката деятелност и с всичко извън нея, за което да няма коренно различни, противопоставящи се, опровергаващи се взаимно и дори враждебни идеи. И това е така заради различния начин, по който възприемаме света по причина на несъвършената ни природа. Недостатъчно развитите ни сетивни и мисловни органи, както и ограниченията на нашата физиология, са причина за всичките ни слабости – невежество, суеверия, заблуди, сляпо доверие на авторитети, фанатизъм, предразсъдъци, необективност, мании, паранои, фобии, обсесии, апатичност, мисловна скованост. А несъвършените създания раждат несъвършени продукти – материални произведения, идеи, концепции, решения, възгледи, доктрини.
Нека се замислим какво представлява истината в контекста на Вселената. Установихме, че истината – това са нещата, които се случват, независимо от това как ги възприемаме, а различията между действителността и онова, което постъпва в нашето съзнание, се дължат на това, че нашите възприятия имат ограничени възможности да приемат постъпващите от външния свят данни. Ние сме като компютър, който не може да поеме данните, подавани към него заради ограничения си капацитет да обработва информацията в нейните количествени и качествени измерения. Причината е в това, че нашите сетива и мозък са с лимитирани възможности и не могат да възприемат външната информация в цялата й пълнота. Например, очите ни улавят само ограничен диапазон от електромагнитния спектър (човешкото око е чувствително към дължини на вълната от 400 до 700 nm), а слуха ни приема звуци също в неголям диапазон (човек е способен да чува в диапазона от честоти между 20 Hz и 20 kHz). Това важи и за останалите ни възприятия. Тоест ние получаваме само ограничен обем от външните данни, който постъпва в също ограничения ни мозък. Затова има огромна разлика между това, което действително се случва, и онова, което възприемаме. Първото (случващото се) е истината в най-чистия й вид – абсолютната истина, а второто (възприеманото) е нашата субективна истина – относителната истина.
Но как истината се вписва в рамките на Вселената? Може ли едно или друго събитие да бъде добро или лошо за нея? Смъртта на един човек, на цял животински вид, на планета или дори на галактика добро или лошо е за Вселената? Мисля, че тя едва ли има предпочитания и най-вероятно абсолютно всичко, което се случва, е естествено, защото е предопределено от вселенските закони, без да е нито лошо, нито добро.
Добро и лошо са категории, установени от нас, хората, въз основа на нашите субективни усещания и представи. Но дори и те са относителни, както за отделните индивиди, така и за различните общества и епохи. Така че категориите добро и зло са изцяло човешко изобретение, които не само че не са константни, но и извън нашия вид са абсолютно непотребни и неприложими. Още по-малко те имат смисъл в контекста на безкрайния Космос…
Накрая стигаме до заключението, че има само една истина, която можем да наречем абсолютна – това е обективната реалност, действително съществуващото и случващото се извън нашите представи и интерпретации. Последните са нищо повече от персонални или групови гледни точки, повече или по-малко близки до реалността, които няма основание да определяме като истини. Абсолютната истина е недостижима за нас (поне на този епат), тъй като недостатъчно развитите ни сетива и умствени способности не ни позволяват да я констатираме, да я възприемем и да я осъзнаем в цялата й съвкупност, в пълното й многообразие и във всичките й аспекти. Но това, което ни определя като хора, като представители на вида Homo sapiens sapiens, е вечният ни и неукротим стремеж (дори и без да го осъзнаваме) да търсим истината и да се доближаваме до нея, изследвайки света не само чрез собствените си сетива, но и чрез изработването и използването на нови технологии, уреди, инструменти и апарати, които неимоверно увеличават възможностите ни за проучване на заобикалящата ни среда, откривайки ни един по-богат, по-пъстър, по-сложен и по-разнообразен свят.
Новите ни „сетива”, които в бъдеще несъмнено ще стават все повече и все по-усъвършенствани, ще ни водят все по-близо до абсолютната истина, и може би един ден ще настъпи моментът, в който единствената преграда пред нейното пълно разкриване ще бъдат ограниченията на нашия несъвършен разум. Но кой знае, може би след време развитието на технологиите или пък напредъкът в себепознаването на нашата физиология и психика ще позволят мозъкът ни също да бъде модифициран или използван максимално; и тогава всички тайни на Вселената ще се разкрият пред нас, а ние ще се превърнем в един съвършен разум, тоест в онова, което наричаме Бог...
