„Какво е време? Ако никой не ме пита, знам какво е време. Ако трябва да обясня на питащия – не, не знам“.
Августин Блажени 

Автор: Виктор Кордон 

Въпросът за същността на времето и за неговото реално или фиктивно съществуване вероятно е занимавал човешкото съзнание от най-древни времена. Има различни гледни точки и интерпретации по тази тема на философи, богослови, учени и много други хора, които понякога се доближават, а в други случаи си противоречат напълно. Цитатът от Августин Блажени в началото на този материал е квинтесенция на нашето смущение пред тази извънредно сложна проблема. Той показва това, което предположително чувства всеки от нас: имаме интуитивното усещане, че знаем какво е време, но когато ни се налага да го обясним пред другите, не можем да го сторим успешно. Това не пречи всеки човек да има свое мнение по въпроса. И тъй като всеки е свободен да разсъждава и да излага своето гледище, то и ние ще се възползваме от тази възможност и ще дадем своя принос към богатата колекция от идеи. 

Вероятно най-първичната и елементарна представа за време се е появила у нашите далечни предци, наблюдавайки смяната на деня с нощ и обратно. Други наблюдавани с просто око изменения са движението на слънцето, луната и други небесни тела в небето, смяната на годишните времена, тоест сезоните, и видоизмененията у индивидите вследствие на възрастта. Чрез тях хората са могли да добият най-проста представа за жизнения и природния ритъм. Тук трябва да обърнем изрично внимание, че всички тези наблюдения и представи се основават на някакви промени в състоянието на достъпните за наблюдаване обекти. От което можем да направим предварително умозаключение, че представата ни за време се базира на трансформации във видимите характеристики на предметите, веществата, живите организми, неживата материя, обектите на небесната сфера и така нататък. Нека развием тази идея още повече. 

В празно пространство, лишено от материя (ако такова изобщо е възможно), времето не би трябвало съществува. Това е така, защото времето, както открихме по-горе, е функция на движението, движението е функция на енергията, а енергията е функция на материята. Следователно там, където няма материя, няма и време. Но защо времето е функция на движението и материята? Защото само сравнението между някакви движещи се обекти, ефектите от тях или промените в тях ни дава представа за последователност на действията. И именно тази и само тази последователност на събитията формира представата ни за време. Последователността всъщност означава движение, а движение могат да извършват само материалните обекти. Тоест, за да можем да отчитаме време, е необходима материя, на която е присъща и в която е вградена енергията, която не съществува извън материята. Енергията движи материята и това движение вече е основа за възприемането на време.

Така че времето съществува в материална среда извън нас и независимо от нас. Но същевременно то е и част от нас, тъй като ние сме изградени от материя и енергия, функция на които е и времето. От това можем да заключим, че материята, енергията и времето са неделими и не могат да съществуват отделно едно от друго. Към тях обаче трябва да прибавим задължително и пространството, защото молекулите, атомите и субатомните частици, от които сме изградени, са отделени от пространство и се движат в него. Същото е в сила и за обектите от макрокосмоса – планети, астероиди, звезди, галактики и други подобни – които извършват сложни движения в космическото пространство. Следователно ние и всички останали материални обекти сме изградени от материя, енергия, пространство и време, които са неразлъчни и затова трябва да използваме спрямо тях холистичен подход, тоест да ги разглеждаме като неразделни, неразривно свързани части от едно цяло.

Ако времето е обективна реалност, а не субективно усещане, то кои точно фактори го обуславят?

Според нас, параметрите на времето се обуславят само и единствено от движението, което се изразява в последователността на процесите и събитията. Ние възприемаме времето само като промяна в някакви характеристики на обектите. Ако няма промяна в нищо, не можем да получим представа за време.

Напълно закономерен, а не случаен е фактът, че всички наши единици за време са изведени от движението на някакви обекти, и преди всичко (но не само) на Слънцето и Луната. Например, година е времето, нужно за пълна обиколка на Земята около Слънцето; месец е интервалът между две последователни еднакви фази на Луната; ден е периодът от изгрева до залеза на Слънцето. Произходът на единицата седмица не е ясен и вероятно не е свързан с астрономически явления, но със сигурност отчита някакви промени.

Чрез единиците за време се измерват продължителността и последователността на състоянията и събитията. Понякога такова състояние може да бъде относителният покой, тоест привидната липса на движение на обекта, което също измерваме с общоприетите единици. Секундата е основната единица за измерване на времето, което е една от седемте базови физични величини в Международната система единици. Краткото определение за секунда на тази система е: „Единицата за време „секунда“ се определя, като фиксираната числена стойност на честотата на трептене на цезия“. Тоест тук отново се използва някаква промяна (движение), в случая трептене, за определяне на единица време. Защото нищо друго извън движението не може да служи за времеви ориентир.

Времето не е изградено от материални елементи и затова съответно не е тяло, вещество, газ или течност и не притежава физически измерения и свойства. Поради тази причина то има само една величина – продължителност (трайност), която се изразява с различни стойности (кратко, дълго, секунда, минута, час, ден, седмица, месец, година, десетилетие, век, ера).

Времето няма енергия, няма разстояние, няма вкус, няма мирис, няма интензитет, няма височина, няма дълбочина нито някакви други физически измерения, освен трайност. И тя показва времетраенето на някакъв процес, без значение от мащаба му. От всичко това следва, че времето може да бъде използвано само спрямо движенията, респективно измененията в параметрите на обектите – позиция, обем, маса, инерция, скорост, енергия, химически състав и прочее. Следователно без движение няма време, защото времето се изразява в последователността на процесите, а последователност означава дейност, тоест движение. Движението е единственият критерий за време и само чрез движението времето изразява себе си, тоест движението е същността на времето.

Разбира се, можем да използваме набора от мерки за време и спрямо привидно неподвижни обекти, с условието, че напълно неподвижни неща няма, защото молекулите, атомите и субатомните частици, от които са изградени, се движат непрекъснато. Можем да кажем, например, че чашата стои на масата вече един час; че от една седмица не вали дъжд; че цяла година няма промяна в нивото на язовира; че скалите се намират тук от хилядолетия и така нататък. По този начин отчитаме липсата, от наша гледна точка, на движение или промяна, тоест отново движението е критерий, като в случая е фиктивното отсъствие на такова.

От всичко това следва, че времето наистина е в нас и ние сме в него, но то може да съществува, съществувало е и ще съществува и без нас. Тоест докато има материя, респективно енергия и пространство, ще съществува и времето, защото то не е функция само на нашето съзнание, а на природата във всичките й измерения изобщо. Дори нас да ни няма, нито да има други същества, които могат да възприемат времето, то ще продължи да бъде неизменна част от интеграла, индивизибила (лат. indivisibilis – неделим) време-пространство-материя-енергия, всеки елемент от който се намира в неразрушима връзка с останалите и не може да съществува самостоятелно. От това следва, че времето е вечно или поне ще съществува до края на вселената (ако има такъв), защото тя е нищо друго освен всичко онова, което се намира в нея – пространство, материя, енергия и, естествено, време. А краят на вселената всъщност означава край на всички тези нейни градивни елементи.