ЗАЩО НАСТОЯЩИЯТ КОСМОЛОГИЧЕН МОДЕЛ Е ПОГРЕШЕН 

 

Автор: Виктор Кордон 

В началото на 20-ти век е общоприето схващането, че цялата Вселена се намира в нашата галактика, извън която няма нищо. През 1924 г. американският астроном Едуин Хъбъл  идентифицира няколко пулсиращи звезди, наречени  променливи цефеиди, и осъзнава, че те лежат извън обхвата на Млечния път. След няколко години, през 1929 година, Хъбъл прави две забележителни открития, които завинаги променят астрономията и представата ни за Вселената. Първо, той забелязва, че космическите обекти, смятани дотогава за мъглявини, формирани от прах, газ и плазма, всъщност са галактики, съставени от звезди. До онзи момент единствената позната галактика била Млечният път, а се оказало, че има огромен брой такива, всяка от които също с безброй звезди. Второто му откритие е свързано с така нареченото червено отместване на галактиките – фундаментален принцип в съвременната космология. Хъбъл установил, че абсолютно всички галактики се отдалечават от нас, (по-точно от нашата галактика), поради което спектралните им линии се изместват в червения край на спектъра. Така станало ясно, че Вселената не е статична, а динамична, и при това се разширява. Въз основа на тези и на други открития бил създаден всеобщ космологичен модел, опиращ се на теорията на относителността на Алберт Айнщайн. 

Този общоприет на сегашния етап модел поддържа тезата, че наблюдаваното от Земята повсеместно отдалечаване на галактиките не е локално, а универсално явление. По този въпрос Стивън Хокинг казва: „Вселената също изглежда една и съща във всички посоки и ако се гледа от друга галактика.” („Кратка история на времето от Големия взрив до черните дупки”, Стивън Хокинг, стр. 46). Тоест в която и друга галактика да се намира наблюдателят, той ще вижда същото, което виждаме и ние – всеобщо разбягване на галактики, при което напълно липсват такива, които се приближават или се движат в посока към него. Трябва да имаме предвид, че универсалността на червеното междугалактично отместване е един от основните принципи в съвременния космологичен модел и се смята за един от фундаментите му. 

Но въпреки статута му на общопризната догма, в него се зеят сериозни пукнатини, които заплашват да го срутят. На всеки, изкушен от темата, предлагам да направи следния малък тест, за да се увери нагледно в несъстоятелността на идеята за всеобщото отдалечаване на галактиките. На лист хартия нарисувайте множество точки на разстояние една от друга, които ще играят ролята на галактиките във Вселената. След това към всяка точка начертайте линия, стигаща до края на листа, която да сочи посоката й на движение, произволно избрана от Вас. За да бъде верен стандартният космологичен модел, според който всички галактики се отдалечават една от друга, трябва да поставите линиите така, че никъде никои две линии да не сочат в една посока и никога да не се пресичат в пространството.

Ние и всичко останало съществуваме в три пространствени измерения, така че вариантите не са безкрайни. Все някъде в пространството траекториите на кои да е два движещи се обекта (независимо от мащаба им) неизбежно ще се пресекат. Което означава, че не се отдалечават един от друг, а обратното. Следователно идеята за абсолютното и без изключения отдалечаване на галактиките е напълно несъстоятелна. Изключенията също опровергават тази теория, защото доказват, че не всички галактики се отдалечават и че не от всяка точка гледката към космоса е еднаква. 

Реалният брой на галактиките не може да бъде установен, защото има такива, които са твърде малки, намират се близо до други галактики, твърде далеч са, излъчват много слаба светлина или светлината им е погълната от междузвезден газ или прах. Според различни оценки, галактиките са между 170 милиарда и 2 трилиона. Ако вземем най-консервативната оценка, ще трябва да допуснем, че траекториите на всички 170 милиарда галактики никъде не се пресичат, за да бъде верен стандартният космологичен модел за всеобщо отдалечаващите се галактики. Мога да ви уверя, че това е напълно невъзможно, и за да го докажа не са необходими никакви графики или дедуктивни разсъждения, защото имаме на разположение върховното доказателство. Не, това не е тайно езотерично или масонско познание, до което имат достъп само малцина избрани, а общоизвестно астрономическо явление.

Става въпрос за сблъсъка на галактики. При това той не е някакво изключително рядко явление, а ежедневие. Астрономите са изчислили, че около 25% от галактиките в момента се сливат с други. Вероятно още повече си взаимодействат гравитационно със своите съседи, с последващ обмен на звезди и ефекти върху структурите на двете галактики. Даже има случаи на сливания между няколко галактики едновременно. Например, едно от най-големите сливания на галактики, наблюдавани някога, се състои от четири елиптични галактики в клъстера CL0958+4702, от което вероятно ще се образува една от най-големите галактики във Вселената.

Нещо повече. Сблъсъци и сливания има не само между отделните галактики (които не се носят изолирано в космоса), но и между обединенията от такива, наричани галактически групи, които обединяват десетки галактики. Галактическите групи са свързани в галактически купове, които съдържат стотици хиляди галактики, които, странно, също се сливат. Но и това не е всичко. Галактическите купове се групират в свръхкупове, които, забележете, също влизат в сблъсък помежду си. Свръхкуповете от своя страна пък са концентрирани в още по-големи формации, наречени галактически нишки – най-големите известни структури във Вселената, състоящи се от стени на гравитационно свързани суперкупове от галактики. Тези масивни нишковидни образувания могат да достигнат от порядъка на 160 до 260 милиона светлинни години и образуват границите между големи празнини. Тъй като галактиките в тези чудовищни мегаструктури си взаимодействат гравитационно, е невъзможно всички те да бягат една от друга. Очевидно дори и в мащаби, много по-големи от галактическите купове, гравитационната свързаност между галактиките означава, че те „танцуват” заедно своя космически валс и затова е невъзможно да се разбягват едновременно без никъде кривите им на движение да се кръстосват.

Космологът Тамара Дейвис (научен сътрудник в Университета на Куинсланд в Австралия и сътрудник на Центъра по тъмна космология в Дания) дава стандартното обяснение на парадокса защо въпреки че уж всички галактики се разбягват, има такива, които се сблъскват:

„Динамиката на Вселената се управлява от конкуриращи се сили, чието влияние варира в зависимост от мащаба, така че местните сили могат да надделеят над универсалните сили в отделни региони. В мащаби, по-големи от галактическите купове, всички галактики наистина се раздалечават с все по-голяма скорост.” (https://www.scientificamerican.com/article/how-can-galaxies-collide/#:~:text=On%20scales%20larger%20than%20galaxy,general%20flow%20of%20the%20expansion)

Само че, както видяхме, наблюденията показват, че галактическите свръхкупове (които представляват формации от галактически купове) също се сблъскват, което означава, че галактиките, намиращи се в тях, се движат едни срещу други. Това отново противоречи на стандартния модел на еволюция на Вселената в частта му за еднотипния изглед на Вселената с единствено отдалечаващи се галактики и конкретно на становището, че „в мащаби, по-големи от галактическите купове, всички галактики наистина се раздалечават...”

Както изрично бе отбелязано, галактиките са организирани в галактически групи (galaxy groups), които също се сблъскват. Галактическите групи са разпределени в галактически купове (galaxy clusters), които също се сблъскват. Галактическите купове са обединени в свръхкупове/суперкупове (superclusters), които също се сблъскват. А свръхкуповете са групирани в гравитационни нишки (galaxy filaments), в които галактиките отново си взаимодействат. Тоест, като изключим неголямото количество материя, намиращо се в така наречените празни пространства/кухини (cosmic voids, dark space) между галактическите нишки, цялата останала материя, включително и под формата на галактики, е обхваната в някакви гравитационно свързани структури, където си взаимодейства по един или друг начин.

Тогава къде е границата на частните случаи? Ако галактиките са частен случай, който не бива да разглеждаме като всеобщо правило, тогава трябва да изключим от всеобщото правило и галактическите групи, и галактическите купове, и свръхкуповете, и галактическите нишки, защото във всички тези формации галактиките си взаимодействат гравитационно. А в такъв случай не ни остава почти нищо...

Ако галактиките са частен случай, значи над тяхното ниво трябва да се наблюдава единствено разбягване. Но галактическите групи, в които галактиките са обединени, не само се отдалечават, но и се приближават и сблъскват. Ако групите също са частен случай, значи поне над тяхното ниво трябва да се наблюдава само разбягване. Но куповете, обединяващи галактически групи, също се сблъскват. Ако и те са частен случай, значи над тяхното ниво трябва да се наблюдава единствено разбягване. Но и свръхкуповете, изградени от галактически купове, също се сблъскват. Следвайки тази логика, ние постепенно изключваме почти цялата материя, защото тя, в една или друга степен, в една или друга система, е обвързана по някакъв начин.

През юни 2021 г. е открита Гигантската арка (The Giant Arc) – свръхмащабна структура под формата на гигантската дъга, която обхваща 3,3 милиарда светлинни години и се състои от галактики, галактически купове, газ и прах. Структурата на галактиките в нея надвишава прага от 1,2 милиарда светлинни години, оспорвайки космологичния принцип, че в достатъчно големи мащаби Вселената се счита за една и съща на всяко място (тоест е хомогенна) и във всяка посока (тоест е изотропна).

С представянето на горните факти и логически аргументи ние не поставяме под съмнение разширяването на Вселената, а само твърдението, че от всяка точка в нея ще се наблюдават само и единствено отдалечаващи се галактики. Това е невъзможно при настоящия космологичен модел, самият който лансира тази теория, и не е възможно при какъвто и да е друг модел.

Виждаме, че реалността непрекъснато опровергава пледоариите на учените в защита на гледището, че всички галактики се отдалечават, но научните дейци продължават упорито да ни натрапват тази несъстоятелна версия. Тогава каква е причината да го правят въпреки фактите?

Улика, указваща източника на тази чудна инатливост на учените, намираме отново у Стивън Хокинг:

„На пръв поглед доказателството, че Вселената изглежда еднаква накъдето и да погледнем, като че предполага мястото ни в нея да е малко по-специално. По конкретно, ако наблюдаваме всички останали галактики да се разбягват от нас, би трябвало ние да сме в центъра на Вселената. Има обаче и друго обяснение: Вселената също изглежда една и съща във всички посоки и ако се гледа от друга галактика…  Доказателство в полза или против това предположение все още няма. Ние вярваме в него само от съображения за скромност: би било изключително странно Вселената да изглежда една и съща във всички посоки около нас, а да не е така и за други места от нея! („Кратка история на времето от Големия взрив до черните дупки”, Стивън Хокинг, стр. 46)

От изявлението на г-н Хокинг разбираме, че той и останалите астрономи искат от нас просто да вярваме безусловно на предположение, за което „доказателство в полза или против… все още няма.” Само че никой не е длъжен да представя доказателства против това или каквото и да е друго предположение. Но пък доказателства в негова полза трябва задължително да бъдат предоставени от неговите защитници. За да бъде валидно някакво твърдение, то трябва да бъде фактологически или експериментално защитено от поддръжниците му. Ако те не могат да го потвърдят по тези начини, значи се счита за невалидно или поне за недоказано. Обаче в задълженията на противниците му не влиза доказването на неверността му, защото съществуват положения, при които не може да се докаже, че някакво твърдение не е вярно. Например, ако някой твърди, че има хора с пет глави, как можете да докажете, че такива няма? Нима можете да се запознаете с физическите характеристики на всеки човек на планетата? Твърдящият винаги може да претендира, че не сте видели абсолютно всички хора и следователно не можете да отречете, че има такива с пет глави. Затова разумният подход е той (твърдящият) да докаже твърдението си, а не несъгласният да доказва обратното.

И тъй като няма абсолютно никакви доказателства, нито дори най-малки следи, в подкрепа на това твърдение, ние трябва да „вярваме в него само от съображения за скромност”, защото, казва Стивън Хокинг, „би било изключително странно Вселената да изглежда една и съща във всички посоки около нас, а да не е така и за други места от нея”. Както видяхме от посочените по-горе примери, галактиките навсякъде във Вселената се намират в активни отношения, като гравитационното взаимодействие между тях (независимо от мащаба на формацията, в която се намират) се изразява от обмен на звезди до пълно сливане. В такъв случай без значение от позицията на наблюдателя в космическото пространство, той ще вижда едновременно отдалечаващи се и приближаващи се галактики. В същото време наблюденията на астрономите констатират, че всички галактики се отдалечават от нашата, което води до един единствен извод, до който съвсем логично е достигнал и г-н Хокинс, и той е, че „ако наблюдаваме всички останали галактики да се разбягват от нас, би трябвало ние да сме в центъра на Вселената.” 

Обаче това вече е проблем, защото тезата за централното място на Земята във Вселената подозрително напомня за геоцентричния модел, лансиран от Църквата, от което последната непременно ще се възползва. Приемането на тази идея би наляло вода в мелницата на религиозните институции и би повишило техния авторитет за сметка на научните организации. Разбираемо хората ще започнат да се питат дали и другите теологични постановки, отричани или игнорирани от научните среди, не са също толкова правилни, което ще доведе до разклащане на вярата в науката. В опита да се измъкнат от тази притеснителна за тях ситуация на учените им се налага да съчинят легенда, която не се опира на наблюденията и на добрата стара дедукция, а по-скоро принадлежи на фентъзи жанра.

За да избегнат неудобния факт, че Земята се намира в централната зона на Вселената, те измислят плитък сценарий, според който Вселената няма център. Затова се налага да спекулират, че Големият взрив, всъщност не бил взрив, а процес, при което материята се била разширила едновременно и равномерно навсякъде. Чрез този несръчен ход те елиминират идеята за център на взрива, а оттам и за център на Вселената. От което следва, че Земята няма как да бъде в центъра на Вселената, след като тя няма център. Остава проблемът с наблюдаваното отдалечаване на всички галактики от Земята (при нормални обстоятелства, тоест при безпристрастен анализ, то автоматично води до извода, че Земята е в центъра на Вселената), който бива избегнат със също толкова неумела маневра – обявява се, обърнете внимание, без никакво основание (както признава самият Стивън Хокинг), че пейзажът с отдалечаващите се галактики трябва да се наблюдава от всяко място във Вселената и следователно Земята не е изключение, а част от универсално правило. Но постоянното сблъскване на галактики, галактически групи, галактически купове и свръхкупове денонсира тази хипотеза. В крайна сметка резултатът от изопачаването и пренебрегването на фактите и логиката е главоблъсканица от лишени от здрав разум и неподкрепени от никакви доказателства абсурдни твърдения на които бъдещите поколения ще се смеят, но които засега са част от стереотипния шаблон за еволюция на Вселената. Неогеоцентризмът, тоест концепцията, че Земята, като част от галактическата система на Млечния път, се намира в централната зона на Вселената, поставя всичко на мястото си и така отпада необходимостта от сложни и необосновани хипотези, отклоняващи вниманието и ресурсите на учените в грешна посока.

у вас на дивана?

328/5
24.01.1972 год.
Тъй сред Вселената има системи с числото на Слънчевата система, но според тайната Моя нулите не изявявам - дали са те стотици хиляди милиони, милиарди или билиарди, това е велика тайна Моя неизявена сред земя, но си остава тайна велика Моя. А хилядите войнствени съдби на служение, те вси са в употребение и горе във вселенния простор са в пълен Мой сговор. Тъй всички системи имат управление. Те се управляват от чинове княжески - творения, но с велика милост Моя над тях. Те същестувават и в чинове на Трона управляват според правото правда на закона създаден и непроменим във век вечност за човек. Именно сред Слънчевата система - управление тя принадлежи на Единородния Божий Син Мой в милост Моя. И кат личен Му гвардеен полк сред царския Трон със закон на правда Нему принадлежи в чин княгиня планета Земя. Останалите са нейни девойки - сестри, принадлежащи към управление законно на Трона, разпрострян кат покров над тях. И целият Вселенен Лик векове неизброими съществуваше във Всемирен Лик в зависимост от Трона с чинове князе в тяхно управление. Но кат една система - дяло, над него стои в законна правда Княза на мир сред Вселената.

Но съдебният Престол е съдебната Тронна зала, кат образ и подобие на уредба се явява и земната скиния храм с олтар на служение. Олтарът е образ на самия Трон в система, на човека е вложена цялата система скинична, кат служба се явява и самият Трон в чин колесница езекилова движеща се според системата на четирите сезона - етапа на развиващи се съдби. Битие, стария завет, новия и Откровението в приключване, чрез едно велико дяло според макета Ной и четвърти Ангел движени чрез Глас на небесната съдебна власт, четири колела на колесница езекиилова,...