Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829
Постинг
07.04.2019 20:41 - ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА – ЗАПАДЪТ СРЕЩУ ГЕРМАНИЯ
Автор: kordon Категория: Политика   
Прочетен: 45804 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 07.04.2019 20:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА – ЗАПАДЪТ СРЕЩУ ГЕРМАНИЯ
Първа част

Автор: Виктор Кордон

 

В предишно наше изследване („Втората световна война – нов прочит на историята”) се постарахме да изясним истинските, дълбоко замаскирани причини за двете световни войни, причини, които победителите не желаят да станат достояние на световната общественост, защото опровергават тяхната пропагандна версия и изваждат наяве зловещата им роля в тяхното разпалване.

 

 

Възраждането на Германия и победоносното й завръщане на световните пазари, и то в момент, когато останалият свят, и преди всичко Западът, се намира в хватката на най-голямата икономическа криза, за която има писмени свидетелства (Голямата депресия), е възприето като смъртоносна заплаха от политическите, икономическите и финансови среди в западните държави. За втори път, след Първата световна война, те са готови да се разправят с опасния си германски конкурент с помощта на най-крайни средства, защото не могат да се справят с него в открита конкуренция. Отчаянието им ги принуждава да използват отчаяни методи и, изоставяйки дипломацията, те избират пътя на войната като единствения способ за отстраняване на непреодолимия си търговски съперник.

 

 

За всеки рационално мислещ човек е ясно, че отношенията в политиката, още повече в международната, се определят не от чувства – положителни или отрицателни – а от интереси. Тоест приятелствата и враждите между държавите възникват вследствие не на първичните емоции на политиците (макар да има и изключения), не на техните лични симпатии и антипатии, а на разчети, слагащи на първо място интереса на тези, които определят моментната политика. Ако разглеждаме политиката и историята от тази гледна точка, ще ни бъде много по-лесно да разбираме мотивите на действащите лица и да се абстрахираме от официалните им изявления, предназначени в повечето случаи да заблудят общественото мнение, партийната конкуренция или външни неприятели. В крайна сметка вътрешно и външнополитическия курс на всяка страна се определя от онези кръгове, които разполагат с необходимите лостове за въздействие върху управляващите я. А тези лостове са преди всичко финансови, което означава, че политиката се определя от най-богатите, тъй като с притежаваните от тях огромни парични средства могат най-ефикасно да влияят върху политическата класа. Както казва Карл фон Клаузевиц „Политиката е концентриран израз на икономиката”.

 

 

Това важи с пълна сила и за западните държави, особено в периодите преди двете световни войни. Именно финансово-икономическите кръгове в тези страни оказват мощно давление върху своите правителства да започнат война с Германия, за да решат веднъж завинаги проблема с нейната непреодолима конкуренция. Те успяват да сторят това чрез Първата световна война (каквото е и нейното предназначение), превръщайки тази страна в треторазрядна сила, неспособна да ги конкурира на световния пазар. Но мерките, които вземат националсоциалистите след идването си на власт, се оказват дотолкава ефективни, че за кратко време германската нация отново разгръща своя потенциал. Германските стоки пак заливат пазарите по света, измествайки тези на Великобритания, Франция, САЩ и останалите си конкуренти със своите качество и надеждност. Това обаче означава, че отново се повтаря ситуацията от преди Първата световна война и отново възникват предпоставките за нов конфликт. Този път обаче положението за Запада е още по-тревожно, тъй като той се намира в дълбока икономическа криза, заради негативния ефект от Голямата депресия. В такъв деликатен за него момент, когато световното потребление е драстично намаляло, което води съответно до сериозен спад на индустриалните поръчки, а оттам и до неизползване на промишлените мощности и огромна безработица, германската конкуренция го поставя в много тежко положение, буквално в състояние на оцеляване. Затова финансовият и икономически капитал започва да оказва мощен натиск върху управляващите да решат този проблем на всяка цена и с всички средства. И тъй като дипломацията няма механизмите за разрешаване на този казус, а западните производители не могат да се справят с германската конкуренция в открито съревнование, то остава само едно възможно решение. И то е Война! А в това няма нищо изненадващо или трудно за разбиране, тъй като „Войната е просто продължение на политиката с други средства” (Карл фон Клаузевиц).

 

 

Разбира се, Великите сили нямат намерение да воюват директно срещу Германия, а да използват за тази цел други страни и народи като ги подтикнат да влязат в сблъсък с германците, използвайки проблемите, които самите тези сили са създали с несправедливото регулиране на следвоенния ред чрез Версайския договор. Предимство за тях е откровеността, с която националсоциалистите говорят открито за стремежа си да насочат своите усилия към придобиване на жизнено пространство за сметка на СССР и за победа над болшевизма. Това, естествено, може да бъде осъществено единствено в пряк сблъсък между Третия райх и Съветска Русия. Имайки предвид това, Западът целенасочено прави отстъпки на режима в Берлин, при положение, че той се цели само в Съветския съюз. Скритите замисли на западните политици предвиждат СССР и Райха да влязат в продължителна и кървава война, която да изтощи до крайност и двете. Това ще позволи на Запада да се яви в подходящия момент като печелившия трети, който ще диктува условията на обезкървените си и омаломощени противници. Така ще бъдат решени няколко проблема - ще бъдат премахнати болшевишкият и националсоциалистическият режими, а германската конкуренция ще бъде отстранена завинаги.

 

 

Това е и причината, поради която Западът гледа благосклонно на отначало предпазливите стъпки, които Германия прави във вътрешно и външнополитически план, макар някои от тях да са в явно противоречие с условията, които самите те са й наложили с Версайския диктат.

 

 

Това, естествено, се прави не от симпатии към германците, Адолф Хитлер или националсоциализма, а от тънки сметки, според които, за да се сблъскат Третия райх и Съветска Русия, трябва да се позволи на Берлин да се придвижи на изток. И това, разбираемо, може да стане само за сметка на някои народи, които се намират между тях. Тоест тези народи, без самите да осъзнават това, са предварително пожертвани от западните им съюзници, които много добре разбират, че това ще бъдат неизбежните косвени жертви, необходими за осъществяване на грандиозния им замисъл да предизвикат сблъсъка и взаимното елиминиране на враговете си. Имайки предвид това, ще ни бъде много лесно да разгадаем иначе нелогичните ходове на Лондон и Париж в годините преди избухването на Втората световна война, които са оправдавани с някаква уж нерешителност, малодушие, страх от „германската мощ”, погрешно разчитане на намеренията на „безумния” Хитлер, грешки, породени от добронамереност, пацифизъм и други подобни несъстоятелни твърдения, придобили статут на официална история.

 

 

Всички сме чували тълкования на това какво бил казал Хитлер и как бил мислил. Обяснява ни се от „авторитетни” източници и мастити личности, че той имал намерение да завоюва световно господство, за чиято цел създал щателен план, който следвал неотклонно. В този негов план на първо място стояло окупирането на Полша, а после следвала война срещу Запада, след което идвал редът на СССР. Трябва да имаме предвид, обаче, че всички тези интерпретации са създадени постфактум, тоест нагласени са според хронологията на събитията, но без непременно да дават правдиво обяснение на причините, довели до тях. Какво означава това ли? Представете си, че, както обикновено, в понеделник сутрин отивате на работа. Но по пътя ви нападат няколко човека, пребиват ви и ви обират. След като се окопитвате след известно време, отивате да се оплачете в полицията, но там ви арестуват с обвинение, че сте нападнали група хора и сте ги пребили и ограбили. Оказва се, че нападналите ви имат връзки на най-високо ниво и ви набеждават, че сте планирали предварително „нападението” над тях, за което имат свидетели, които са те самите. Изправени срещу въпиеща несправедливост, вие обаче сте безпомощни и не можете да се защитите, защото съдията, пред който набързо ви изправят, е техен човек и без да ви изслушва ви обявява за виновни. На вас не ви се позволява да обясните истинското положение и да представите фактите нито в съда, нито в медиите, нито по какъвто и да е друг начин. И така обществото започва да ви смята за виновни, защото на него му се представя само версията на другата страна, а вашата остава никому неизвестна. По този начин от жертва вие се превръщате в престъпник, тоест нещата се обръщат с главата надолу.

 

 

По подобен начин стоят нещата и с тълкувателите на Адолф Хитлер. Те ни интерпретират неговите изказвания, и дори мисли (!), водени от собствените си предубеждения и цели. В повечето случаи хората нямат никаква представа какво наистина е казал този човек и какво в действителност е имал предвид. Да, днес всеки може да се запознае с неговата теза, изложена в книгата му „Моята борба”, но пропагандата е успяла да внуши на обществеността почти органично отвращение към всичко, свързано с него, и още повече към това негово произведение, в което той излага своята генерална позиция. Затова малцина са тия, които са го чели, а още по-малко са тези, които са го разбрали. Но запознаването с неговата автентична позиция може да ни помогне да разберем действията му и да осъзнаем какви точно мотиви стоят зад тях, защото винаги е по-добре да се четат самите източници, вместо да замърсяваме съзнанието си с нечии тълкувания, които, естествено, носят пристрастията на своите автори.

 

 

В „Моята борба” Адолф Хитлер, освен всичко друго, се опълчва и на стереотипите, битуващи в някои кръгове от немското общество. Тези стереотипи са свързани с неотклонните стремежи за връщане към Германия на загубените след Първата световна война територии, тоест за възстановявяне на границите й, в които тя е съществувала преди 1914 г., тоест преди започването на войната. Хитлер се осъжда такова мислене, защото, според него, това би означавало германците да се изправят срещу съседите си, което ще предизвика в крайна сметка противопоставяне с Великите сили, които в никакъв случай не биха допуснали такъв развой. А това ще доведе до война на Германия срещу Запада, тоест до повторение на сценария от Първата световна война, която нова война германците няма как да спечелят, тъй като срещу тях ще се изправи целият материален, финансов и човешки ресурс на западните страни, който е неизчерпаем. Друга грешка на реваншистите, която Хитлер яростно критикува, е претенцията да бъдат върнати заграбените от победителите германски колонии, както и желанието за сдобиване с нови такива. В тези щения той отново вижда опасност от сблъскване с Великите сили, които не биха позволили нов опит от страна на Берлин за преразпределение на колониите, което бе и една от основните причини за възникването на Голямата война.

 

 

Извлякъл поуки от предишната война, Хитлер не желае абсолютно никаква конфронтация със Запада, тъй като знае, че тя би била фатална за неговия народ. В същото време той проумява, че на тази малка територия, разполагаща с нищожни ресурси, германската нация няма шанс за разгръщане на огромния си потенциал. Как в такъв случай да се преодолее тази трудност, без да бъде раздразнен Западът? Хитлер стига до извода, че това може да бъде сторено с разширение в източна посока, за сметка на Русия, огромни територии от която стоят неусвоени или са слабо използвани. Той дори смята, оправдано, че това би било поощрено от западните сили, които отдавна мечтаят да видят края на болшевишката власт, лишила ги от огромни средства и печалби след преврата от 1917 г. Бесни от колосалните загуби, нанесени им от болшевиките, тези страни организират военна интервенция в обхванатата от червения терор руска държава. Макар че не се сдобиват с успех, те никога не изоставят намеренията си срещу комунистическото управление в Русия, която преди преврата е била превърната в полуколония и суровинен придатък на Запада. В това Хитлер вижда шанс, който смята да използва. Той следва тази линия неотклонно, с много малки корекции, през цялата си политическа кариера – и като председател на NSDAP, и като канцлер на Германия до самата си смърт.

 

 

Но за да не бъдем голословни интерпретатори, нека дадем думата и на самия Адолф Хитлер:

„Искането да се възстановят онези граници, които съществуваха до 1914 г. е политическа безсмислица и при това такава, че по своите размери и последици е равносилна на престъпление.

...

Със същото, а в много случаи и с още по-голямо право бихме могли да вземем не 1914 г, а някой друг жалон в немската история и да си поставим за цел да постигнем възстановяването на границите от онова време. Искането да се върнем към границите от 1914 г. напълно съответства на тесния кръгозор на нашия буржоазен свят.

...

Но с издигането на искането за връщане на границите от 1914 г. нашата буржоазия само помага на враговете, тъй като това искане обединява в общ отпор всички бивши съюзници и пречи на техния съюз да се разпадне. Само така може да се разбере, че след 8 години (книгата е писана през 1925 г. – бел. В.К.), изтекли от края на световната война, този пъстър съюз от държави, влезли във войната с различни желания и цели, все още не се е разпаднал и коалицията на победителите все още остава повече или по-малко единна.

На времето всички тези държави еднакво бяха облагодетелствувани от крушението на Германия. От страх пред нас те се стараеха да се помирят една с друга, оставяйки временно настрана завистта и честолюбието в собствените си редове. Всички те еднакво се стремяха да поделят помежду си нашето наследство, виждайки в това най-добрата защита против възможно възраждане на Германия. Страхът пред силата на нашия народ и съзнанието за лежащите на съвестта им грехове — ето цимента, който досега още спояваше в едно тази пъстра коалиция.

...

Границите от 1914 г. нямат никакво значение за бъдещето на немската нация. Тези граници не осигуряваха в достатъчна степен нито завоеванията от миналото, нито интересите на бъдещето. Тези граници не биха осигурили на нашия народ истинското вътрешно единство и не биха му гарантирали достатъчно изхранване. Тези граници са абсолютно неудовлетворителни от военна гледна точка и абсолютно нямаше да дадат онова съотношение между нас и другите световни държави /по-точно казано истинските световни държави/, което ни е необходимо. Границите от 1914 г. не намаляват разстоянието между нас и Англия и не ни осигуряват такава територия, с каквато разполага Америка. Дори Франция не би загубила в този случай що-годе значителна част от своето световно влияние.

Само едно можем да кажем със сигурност: дори ако нашата борба за възстановяване границите от 1914 г. доведеше до благоприятни резултати, то тя би поискала такива жертви от наша страна, че не биха останали сили, които са необходими за борба за живот и за истинско величие на нашата нация.

...

Нашата задача не е в колониалните завоевания. Разрешаването на стоящите пред нас проблеми ние виждаме само и изключително в завоюването на нови земи, които бихме могли да заселим с немци. При това са ни необходими такива земи, които непосредствено се доближават до коренните земи на нашата родина.

...

Ние... напълно съзнателно слагаме кръст на цялата немска външна политика от преди войната. Ние искаме да спрем вечния германски стремеж към юга и запада на Европа и определено посочваме с пръст териториите, разположени на изток. Ние окончателно скъсваме с колониалната политика и търговска политика от предвоенно време и съзнателно преминаваме към политика на завоюване на нови земи в Европа.

Когато говорим за завоюване на нова земи в Европа, ние, разбира се, имаме предвид на първо място само Русия и онези държави в покрайнините й, които са й подчинени.

 

За възможния руско-германски съюз, насочен срещу Запада, който предлагат някои среди в тогавашна Германия, Адолф Хитлер казва:

„От чисто военна гледна точка войната на Германия-Русия против Западна Европа /а по-точно е да се каже в този случай — против целия останал свят/ би била истинска катастрофа за нас. Та цялата борба би се разиграла не на руска, а на германска територия, като Германия не би могла да разчита на що-годе сериозна подкрепа от страна на Русия.

Що за война би била тази? Ние ще бъдем подложени просто на избиване. Германската младеж би проляла още повече кръв, отколкото в предишните войни, щом като винаги цялата тежест на войната би паднала върху нас, а в резултат на това — неотвратимо поражение.

Но ако дори предположим, че стане чудо и че такава война не свърши с пълно унищожение на Германия — в последна сметка обезкръвения немски народ все едно ще бъде обкръжен като преди от грамадни военни държави, а значи нашето сегашно положение с нищо съществено няма да се промени.

...

Едно от двете — или германско-руската коалиция би останала само на хартия и с това би загубила за нас всякаква ценност и значение; или такъв съюз ще престане да бъде само на хартийка и ще бъде реализиран, и тогава целият останал свят неизбежно ще види в това предупреждение за себе си. Съвсем наивно е да се мисли, че Англия и Франция в такъв случай спокойно ще чакат, да речем, десетина години, докато немско-руският съюз направи цялата необходима техническа подготовка за войната. Не, в този случай бурята ще се разрази над Германия с невероятна бързина.

Вече самият факт на сключването на съюз между Германия и Русия би означавал неизбежност на бъдеща война, чийто изход предварително е решен. Такава война би могла да означава само край за Германия.

...

...искам още и още веднъж да се спра върху доказателството на мисълта, че в делото за сключване на съюзи за нас съществува само една-единствена възможност. Още в предишната глава доказах, че действително полезен и откриващ ни големи перспективи може да бъде само съюзът с Англия и Италия. Тук искам да се спра накратко на военното значение, което може да получи този съюз.

Преценявайки положението, трябва да кажа, че и в голямото, и в малкото военните последици от такъв съюз ще бъдат право противоположни на онези, до които би довел съюзът на Германия с Русия. Преди всичко тук е важно, че сближаването на Германия с Англия и Италия по никакъв начин не води до опасност от война. Единствената държава, с която трябва да се съобразяваме като с евентуален противник за такъв съюз — Франция — няма да е в състояние да ни обяви война. 

...

Тъй като най-важното в такъв съюз за нас е това, че Германия не може тогава да бъде подложена на внезапно нападение и напротив, съюзът на противниците се разпада, т.е. унищожава се Антантата, заради която претърпяхме безкрайно много нещастия. Сключването на такъв съюз означава, че смъртният враг на нашия народ — Франция — сам ще се озове в изолирано положение. Ако успехът на този съюз отначало има само морално значение, то и тогава това би била огромна крачка напред. Германия би си развързала тогава ръцете дотолкова, че сега дори е трудно да си го представим. Тъй като цялата инициатива тогава би преминала от Франция към новия англо-германско-италиански европейски съюз.

...

Втори резултат от такъв съюз би било това, че Германия с един удар ще излезе от днешното неблагоприятно стратегическо положение. Първо, ние ще получим могъща защита на своите флангове, второ, ще бъдем напълно осигурени с продоволствие и суровини. 

...

Необходима ни е западна ориентация, а не източна ориентация, необходима ни е източна политика, насочена към завоюване на нови земи за немския народ.

...

Който преценява от този ъгъл възможностите, оставащи за Германия, той неизбежно ще трябва да стигне заедно с нас до извода, че трябва да търсим сближаване само с Англия. Английската военна политика имаше за Германия ужасяващи последици. Но това не трябва да ни попречи сега да разберем, че днес Англия вече няма интерес от унищожаването на Германия. Напротив, сега с всяка година английската политика все повече ще изпитва неудобството от това, че френската хегемония в Европа става все по-силна. 

...

Английските държавни деятели, разбира се, винаги ще са за английската политика, а не за немската. Но нещата могат да бъдат такива, че именно интересите на проанглийската политика по различни причини в известна степен да съвпадат с интересите на прогерманската политика. Разбира се, само до известна степен: в един прекрасен ден всичко това може абсолютно да се промени.

...

Англия не иска Германия да бъде световна държава, Франция не иска въобще да съществува на света държава, която се нарича Германия. Това все пак е съществена разлика. Е, а нали сега за нас е злободневна не борбата за световна хегемония.

...

Разсъждавайки съвсем хладнокръвно и трезво, стигаме до извода, че при днешната обстановка само две държави най-напред сами са заинтересувани поне до известна степен да не подкопават условията за съществуване на немската нация. Тези две държави са Англия и Италия”.

...

На този, който не иска да се издигне на висотата на тези възгледи, препоръчваме да се вслуша поне в последния довод: та нали в такъв случай (тоест при отказ от съюз с Англия и Италия на основание, че те са окупирали немски колонии [Англия] или територии [Италия] – бел. В.К.) ни остава само пълен отказ от всичко, защото всякаква политика на съюзи става за в бъдеще невъзможна. Ако не можем да сключим съюз с Англия, защото е завзела нашите колонии; ако не можем да вървим ръка за ръка с Италия, защото тя владее южен Тирол; ако с Полша и Чехословакия съвсем нe можем да сключим никакви съюзи — тогава в Европа изобщо няма да останат никакви други държави, ако не смятаме Франция, която обаче, смеем да напомним, също ни открадна Елзас-Лотарингия.

Едва ли можем да се съмняваме, че такава политика съвсем не е полезна на немския народ”.

 

 

Можем да обобщим тезата, изложена от Адолф Хитлер, по следния начин: Германия, силно отслабена след Първата световна война, съществува изобщо благодарение на Великобритания, в чиито интереси не влиза нейното унищожаване (каквото е било желанието на Франция), защото това би нарушило баланса на силите в Европа и би направило френската държава опасно силна, което застрашава самата Британия. Използвайки това, Берлин трябва да се стреми към съюз с Англия, тъй като само по този начин е гарантирано съществуванието на германската държава, а и по този начин ще си осигури ресурси и, ако не военна подкрепа, то поне доброжелателен неутралитет от английска страна за бъдещата германска експанзия в Русия. Това разширяване на Изток е необходимо, за да осигури на германския народ, живеещ на изключително ограничена площ, така нареченото жизнено пространство (lebensraum) – територии, на които да се заселят германски колонисти, които да ги обработват и чрез тях да осигуряват нужните хранителни и суровинни ресурси за Германия.

 

 

В тези разсъждения не виждаме нищо по-различно от подхода, прилаган от западните империи по отношение на завладените от тях колонии по целия свят. Съвсем целенасочено е избрана Русия, тъй като по този начин се избягва конфронтацията със Запада, която неизбежно би възникнала при една борба за колонии или за връщане на отнетите от Германия територии. Използвайки поуките от Първата световна война, Хитлер много добре осъзнава, че война със Западните страни е предварително обречена, тъй като това ще бъде война против целия останал свят, включително и Съединените щати, с чиято помощ Западът победи Германия през Първата световна война.

 

 

Изхождайки от тези мисли на Хитлер, можем да заключим, първо, че той панически се е боял от конфликт със западните съюзници и всячески се е стараел да го избягва, и, второ, като основна външнополитическа цел на Германия той вижда усвояването на територии от болшевишка Русия. Нас не ни интересува дали разсъжденията му са били правилни, за нас е важно, че той се е ръководел именно от тях, което обяснява напълно неговото поведение като политически и военен ръководител на Германия.

 

 

От гореизложеното става ясно, че Адолф Хитлер не само че е нямал никакво намерение да воюва със Запада, ами дори се е страхувал да не предизвика неговия гняв, защото от това е зависела съдбата на Германия. Затова твърденията, че той имал „планове” за война срещу западните страни и още повече за световно господство са напълно несъстоятелни и при това изцяло злоумишлени. Това се потвърждава и документално от оперативните планове на германските въоръжени сили, които, в абсолютно всички случаи, са изработени едва няколко месеца преди самото им реализиране, като винаги това става под влияние на особени външни фактори, в повечето случаи в пълно противоречие с реалните намерения. Тоест тези планове са принудителни, предизвикани от форсмажорни обстоятелства, които заставят Хитлер да действа против волята си. Това е като да сте принудени да ударите някого, който застрашава живота ви – дори и да не желаете да прибягвате до насилие, опасността ви задължава да го направите в своя защита.

 

 

Това не означава, че Хитлер е бил заклет пацифист. Както сам казва, целта му е да бъдат овладени територии от Съветска Русия, което може да бъде осъществено единствено с военни средства. Ако някой намира това за особено осъдително, нека се запита как западните „демокрации” са се сдобили с огромните си колонии! Френската империя обхваща територии с площ от 13 млн. квадратни километра, населени с над 110 милионно население. Но дори и тя бледнее пред владенията на Британската империя, които през 30-те години на XX век достигат повече от 33 милиона квадратни километра, което представлява една четвърт от сушата на земното кълбо, а общата численост на населението на империята е около 458 милиона души, една пета от общото население на Земята. Същевременно 65 милиона германци живеят на територия от ок. 540 хил. кв. км! Може да се каже, че в тази светлина желанията на Адолф Хитлер не изглеждат чак толкова укорителни...

 

 

 

И тук възниква въпросът защо, при цялото нежелание на германския фюрер да воюва на Запад, в крайна сметка се стига точно до това? За това, разбира се, си има естествено обяснение, но първо трябва да си дадем сметка, че в живота, и още повече в международната политика, желанията не винаги се сбъдват, защото съществуват различни фактори, които влияят на събитията, и освен това има множество други участници, които също имат своите планове, често противоречащи на нашите. Затова нерядко се налага да се нагласяме според обстоятелствата и дори да изоставяме предишните си намерения, разбирайки, че създадените условия ги правят неосъществими.

 

 

Адолф Хитлер прекросно разбира, че е възможно „интересите на проанглийската политика по различни причини в известна степен да съвпадат с интересите на прогерманската политика”. Той, както и всеки мислещ човек, много добре знае, че интересите на които и да е две страни никога не могат да съвпаднат напълно, но в някои случаи, при определено стечение на обстоятелствата, могат да бъдат достатъчно близки в някои отношения. Затова допуска за възможно Англия, изхождайки от твърдите си антиболшевишки позиции и от желанието си да поддържа баланс на силите в Европа, да бъде благосклонна към намерението на Германия да воюва срещу Съветска Русия и междувременно да завоюва руски земи, тоест Берлин да бъде оръжие срещу болшевизма и противовес на нарастващата френска мощ. Това е точно така... но не съвсем. Както казва самият Хитлер, интересите на Англия и Германия могат да съвпаднат „само до известна степен: в един прекрасен ден всичко това може абсолютно да се промени”. И точно така става!

 

 

В огромното си желание да намери изход от незавидното положение, в което се намира страната му в онзи период – притисната от едната страна от заразената от комунистическата чума Русия, която разпространява заразата си навсякъде и желае да болшевизира Германия, а от другата – от крайно враждебната Франция, която пък въобще не иска Германия да съществува – Хитлер се надява на английското благоразположение. Но тези надежди не са съвсем оправдани, защото Британия, напълно разбираемо, си има свои планове. Да, тя няма нищо против Берлин да увеличи до известна степен своето въоръжение, да засили военната си мощ, за да може да се противопоставя успешно на Франция (без да воюва с нея) и за да може да започне война с болшевиките в Русия, което намерение германските управляващи не крият. Но от гледна точка на британците победа на Германия над Русия би поставило в ръцете на германците неизчерпаемите руски ресурси, което е напълно немислимо. Използвайки тези безкрайни природни богатства, Германия неизбежно ще залее света с евтини и висококачествени стоки, с които британските доказано не могат да се конкурират. Това ще съкруши английската икономика, хиляди предприятия ще бъдат затворени, милиони хора ще останат без работа, а едрият капитал ще понесе колосални загуби. Великобритания ще загуби световното си търговско господство, което е успяла да запази благодарение на инспирираната от нея Първа световна война. Но вече няма да има възможност да повтори този номер, защото, разполагайки с непресушимите руски суровини и безпределни територии, Германия ще създаде могъща армия, която няма да е зависима от вноса на стратегически продукти и материали, а страната няма да може да бъде победена чрез тотална блокада, с помощта на която западните съюзници поставиха на колене германците по време на Голямата война. Наред с всичко друго, с помощта на руските ресурси Германия ще е в състояние без проблеми да създаде огромен и модерен военен флот, който ще победи британския и ще отнеме английските колонии. Това ще бъде смъртта на Британската империя, в която слънцето никога не залязва!

 

 

С оглед на тези основания Англия е склонна да позволи на Германия да увеличи до известно равнище армията и въоръжението си, за да има мотивация да нападне Русия, но не и дотолкова, че да я победи. Замисълът на англичаните е да се стигне до война между Русия и Германия, в която двете страни да изразходват всичките си сили и да се обезсилят взаимно. Това ще ги направи силно податливи на външно влияние, което няма да закъснее под формата на условия от страна на Великобритания и нейната спътница Франция. В изтощените от войната страни ще бъдат поставени лоялни на Запада управляващи, цялата политико-икономическа и социална система ще бъде преустроена както е угодно на диктуващите условията, а националсоциализмът и комунизмът ще бъдат заличени завинаги от историята. Тези замисли наистина бяха осъществени, но само донякъде. Те бяха приложени в загубилата Втората световна война Германия, но не и в СССР, който, по нещастно за Запада стечение на обстоятелствата, стана техен съюзник и се нареди сред победителите.

 

 

И от своя страна Съветският съюз има подобни копнежи, но в обратна посока – мечтата на руските болшевики бе да се получи гигантски сблъсък между Германия и Запада, който да ги изтощи и да разстрои държавните им системи и организация. Трудностите и лишенията на войната, загубите на човешки животи, на финансови и материални ресурси ще направи тамошните общества податливи на отровната комунистическа пропаганда. Точно това се случва в много страни след Първата световна война. Левите радикални движения и настроения избуяват в такава среда и повличат много хора в лагера на болшевиките. Европа се болшевизира, което представлява огромна заплаха за европейската цивилизация изобщо. Появяват се съветски републики в немалко държави, избухват революции, настава червен терор. Точно в такава обстановка комунистите организират преврат в Русия през 1917 г. и узурпират властта. След това те се стремят да разпространят заразата на болшевизма във всички останали страни, защото условията са били изключително подходящи. А още една световна война, водена на територията на Европа, която би засегнала западните капиталистически държави, но не и СССР, би била изцяло в полза на съветските комунисти.

 

 

Така и от двете страни на Германия се опитват да я тласнат във война с противоположната сила, за да извлекат изгоди за нейна сметка. Логиката на Хитлер, правилна или не, го кара да избере възможността да воюва срещу Русия с благословията на западните страни, защото обратното би означавало война срещу Запада, което от негова гледна точка би било фатално за германците. Затова конфликтът между Русия и Германия се очертава като неизбежен.

 

 

А Западът прави всичко възможно, за да улесни пътя на Германия в източна посока. Откритият антиболшевизъм на Хитлер и провъзгласяването за една от главните програмни цели на германската външна политика унищожаването на СССР и завоюването на жизнено пространстсво на Изток, мотивира Запада да прави отстъпки на Германия, за да поддържа германския динамизъм в източно направление. Още на 11 декември 1932 г., тоест няколко месеца преди Адолф Хитлер да стане канцлер, Великобритания, САЩ, Франция и Италия подписват съвместно с Германия декларация, в която признават правото й на „равноправие във въоръженията в рамките на системата за безопасност, еднаква за всички страни”. Това право след това е зафиксирано в подписания на 15 юли 1933 г. „Пакт на четирите” (Великобритания, Франция, Италия и Германия). Въпреки че този международен договор не е ратифициран и не влиза в сила, той показва благоразположението на Великите сили към ревизиране в полза на Германия на условията от Версай и конкретно към преразглеждането на границите и ограниченията във въоръженията. В член 2. от договора се казва: „Четирите държави потвърждават принципа на преразглеждане на мирните договори... в случай, че се появят обстоятелстсва, способни да предизвикат конфликт между държавите”. Член 3. потвърждава правото на равнопоставеност на Германия във въоръженията.

 

 

Духът на Пакта като цяло определя политиката на Великобритания и Франция по отношение на Германия и показва склонността им да й позволят отстъпки в ревизирането на версайските задължения, като въоръжаването и преразглеждане на границите. Договорът показва също така и готовността на Запада да създаде блок от четири големи държави, които да определят политиката на континента и да доминират в Обществото на народите, изхождайки от собствените си интереси и заобикаляйки малките страни. Последните с право се чувстват застрашени, защото виждат, че Големите са готови да ги жертват в името на интересите си. СССР, който е изключен от участие в този договор, разбира, че той има антисъветска насоченост, което въобще не е далеч от истината.

 

 

Полша, много близък съюзник на Франция, е изплашена от постановките, залегнали в „Пакта на четирите”, защото за нея е ясно, че ако има ревизиране на границите в полза на Германия, то тя, Полша, ще бъде една от първите, засегнати от него, тъй като е получила най-много немски земи след Първата световна война. След като Франция отказва няколко пъти на настойчивите призиви на Варшава да нападнат съвместно Германия и да се разправят веднъж завинаги с нея, и след като виждат благосклонността на Запада по отношение на Берлин, поляците си дават сметка, че е по-добре да са приятели със западния си съсед, отколкото врагове. На тази позиция на Полша повлиява и оформянето на ясно изразен съюз между нея и Унгария, насочен срещу Малката Антанта (Чехословакия, Югославия и Румъния). И двете страни (както и Германия) са заинтересовани от откъсването на територии от Чехословакия, на които живеят съответно етнически поляци и унгарци. В условията на версайската система такова прекрояване на границите не би било възможно, поради нежеланието на Западните съюзници. Затова и Полша се ориентира към онези сили, които са заинтересовани от ревизиране на статуквото. Полското ръководство очаква от Германия и Унгария активна подкрепа по въпроса за преразпределението на версайските граници. Тези очаквания се оправдават по време на Судетската криза, когато Полша участва заедно с Унгария и Германия в подялбата на чехословашки земи. В разгара на Судетската криза, която е една от причините за подялбата на територии от Чехословакия (наред с полските и унгарски претенции и словашкия сепаратизъм), английският министър-председател Невил Чембърлейн прави визита на Адолф Хитлер в Годесберг, по време на която фюрерът се застъпва не само за германските интереси, но и настоява да бъдат удовлетворени териториалните претенции на Полша и Унгария. След този факт едва ли за разумните хора остават някакви съмнения, че в случая Полша, Унгария и Германия действат в пълно съгласие, което е характерно за съюзни страни, и че плановете им за подялба на Чехословакия са координирани предварително.

 

 

На Германия нормализацията в отношенията с Полша, започнала от 1934 г., й позволява да действа по належащите задачи в Саар и Рурската област, както и по въпроса за въоръжаването (на което Западът гледа благосклонно), без да се опасява за източните си граници. Освен това и двете страни имат общи интереси, свързани с антиболшевизма и присвояването на територии от Русия. Това създава солидна база за сътрудничество между Германия и Полша в името на бъдещите им изгоди.

 

 

От това става кристално ясно, че, водени от общите си интереси, Полша и Германия действат като фактически съюзници, макар и без да имат официално скрепен съюзен договор. Но когато западните страни осъзнават това след съвместната полско-унгарско-германска офанзива срещу Чехословакия, те не са никак доволни. Причината за тяхното безпокойство е, че присъединяването на Полша (с нейното тридесет и пет милионно население) към блока, който се оформя около Германия, силно накланя везните на страната на Третия райх в борбата му срещу Съветския съюз. В този блок влизат (или предстои да влязат) още Унгария, Словакия, Финландия, Япония, Италия, Румъния и България; Турция е със статут на наблюдател в Антикоминтерновския пакт и Западът се опасява, че може също да се включи; има индикации, че и Югославия ще се присъедини към него (което и прави, макар и за кратко, по-късно); Испания и Португалия също изпитват симпатии и не се знае дали няма да участват активно в антиболшевишката кампания, имайки предвид, че СССР изпраща хора и въоръжение в подкрепа на противниците на Франко по време на Испанската гражданска война. Така че от гледна точка на Запада срещу Съветска Русия се изправя една солидна коалиция с реални шансове да победи болшевишкия звяр в бърлогата му. Западните съюзници имат изключително ниско мнение за военните възможности на Русия (което се затвърждава по време на нападението на СССР над Финландия [краят на 1939 г.], когато съветите понасят колосални загуби, въпреки огромното си превъзходство в жива сила и въоръжение), което не е задължително да е вярно, но показва каква е тяхната представа за разстановката на силите. В тази връзка те предвиждат, че при такова съотношение победата на Германия е повече от сигурна, още повече, че Москва не разполага с абсолютно никакви съюзници и е заобиколена единствено от врагове. А тази перспектива ги кара да изпитват панически страх, защото Германия ще се сдобие с огромните руски природни богатства, които ще подхранят нейната икономическа мощ и ще я превърнат в доминираща световна сила!

 

 

За „лоялността” на западните съюзници, която някои твърде много възхваляват, говорят следните факти. Когато настъпва Судетската криза, те не само не помагат на съюзницата си Чехословакия, с която Франция е свързана чрез съюзен договор, но и настояват в ултимативен тон Прага да изпълни претенциите на Хитлер. Френските и английски дипломати в Прага предупреждават президента на ЧСР (Чехословашката Република) Едуард Бенеш, че „при отказ да отстъпи Судетите на Германия Париж и Лондон няма да признаят Чехословакия за жертва на агресия и Прага не може да разчита на тяхната помощ, а френското правителство няма да изпълни договора си с нея.

 

 

Но и това не е достатъчно! Те заявяват, че Чехословакия не само не може очаква помощ от тях, но и не трябва да търси такава и от СССР, с когото чехите също имат договор за взаимопомощ, идентичен с френския. Английският и френският дипломати заплашват чехословашкия президент, че „Ако чехите се обединят с руснаците, войната може да приеме характер на кръстоносен поход срещу болшевиките. Тогава за Англия и Франция ще бъде много трудно да останат настрана”. С други думи, западните съюзници предупреждават чехите, че ако не изпълнят исканията на Германия и поради това възникне война между Чехословакия и Германия, Западът няма да им помогне по никакъв начин. Ако ли пък сглупят да поискат военна помощ от Съветския съюз, то тогава зад Германия ще застанат и те самите и заедно ще воюват срещу СССР и Чехословакия! Английският министър-председател Чембърлейн признава, че, „Би било нещастие, ако Чехословакия се спаси благодарение на съветската помощ”. От друга страна, френския посланик в Москва отбелязва, че Мюнхенското съглашение (с което се налага на Чехословакия да предаде Судетската област на Германия, в замяна на което Западните страни гарантират останалите й граници), „особено силно застрашава Съветския съюз. След неутрализацията на Чехословащия пътят на Германия на югоизток е открит”.

 

 

На 10 септември 1938 г., в навечерието на срещата между Чембърлейн и Хитлер (чиято цел е решаване на Судетския проблем), сър Хораций Уилсън, най-близкия съветник на премиера по всички политически въпроси, му предлага да заяви на немския лидер, че „Германия и Англия представляват два стълба, поддържащи мирния ред против разрушителния напор на болшевизма” и поради това той „не желае да направи каквото и да било, което би могло да отслаби този отпор, които можем ние заедно да окажем на тези (разбирай болшевиките – бел. В.К.), които застрашават нашата цивилизация”.

 

 

Усещайки, че вятърът започва да духа срещу него, СССР предприема опити да се включи в някакъв съюз със западните страни, който би му гарантирал помощ в случай на война с Германия. А още по-добре, ако такъв съюз действа сдържащо на германците и те изобщо не се решат да воюват с Русия под страх, че това ще им навлече война на два фронта. Но абсолютно всички западни страни отклоняват настойчивите предложения на Москва, защото въобще не са занитересовани за нейната сигурност, дори напротив. Така стремежът на Кремъл, силно угрижен за съдбата си, да се създаде система за колективна безопасност с негово участие, която би му осигурила спокойствие по отношение на Германия, се провалят заради явното нежелание на Запада да влиза в каквито и да е договорни отношения с болшевиките. Но преди всичко това е продиктувано от очакванията на западните страни отстъпките, правени на Хитлер, да му осигурят безпроблемно придвижване на Изток и в крайна сметка да доведат до война между Русия и Германия, която би омаломощила до крайност и двете. Това би бил идеалният сценарий за Запада.

 

 

Както изяснихме по-горе, този сценарий се развива много добре за Англия и Франция, докато не се изяснява, че отношенията между Берлин и Варшава стават прекалено близки на основата на общите им интереси спрямо Съветска Русия и други въпроси от европейската политика. Това създава опасност от бърза германска победа и присвояване на руските ресурси, които ще захранят и без това мощната германска индустрия с евтини суровини.

 

 

Но Западът се бои, дори много повече, от друг възможен сценарий, който е още по-опасен за тях. След като словаците довеждат борбата си за независимост до край и се отделят от Чехословакия, в която са били задушавани от чехите, а Германия, Полша и Унгария си поделят останалите й части, става ясно, че Италия планира да окупира Албания. И го прави на 7 април 1939 г. Само около две седмици по-рано Берлин е подписал обширно икономическо споразумение с Румъния, което му дава достъп до румънския петрол и възможност да внася от там евтини румънски суровини, храни и селскостопански стоки в замяна на военна техника и технологии. Тогава Великобритания и Франция започват да изпитват сериозни опасения, че при бъдеща война Германия става независима от импорта на стратегически ресурси и няма да бъде засегната от евентуална блокада, каквато именно я поставя на колене по време на Първата световна война. По-страшното за тях обаче е това, че опирайки се на Полша, Унгария, Румъния, Италия и на страните от Източна Европа и Балканите (сред които България и Турция) и на техните материални и човешки ресурси, и използвайки ги като плацдарм, Германия може да се насочи в югоизточно направление и да излезе в източната част на Средиземно море или да атакува Близкия Изток. За Англия и Франция Балканският полуостров е преграда пред владенията им в Азия и Северна Африка. Ако германският и италианският флотове овладеят източното средиземноморие, те ще прекъснат морските комуникации и търговските пътища на Британската и Френската империи и ще прекратят достъпа им до техните колонии, което би довело до икономическата им смърт. Откъм Балканите пък германците могат да атакуват Близкия и Средния Изток и да излязат на границите на Индия – най-богатата и най-важната английска колония. Тоест, появила се е опасност Германия да вземе това, което Франция и Англия са заграбили още преди векове и смятат за своя изконна собственост.

 

 

Тези съображения и страхове подтикват англичаните и французите да търсят начини за откъсване на гравитиращите в германската орбита страни от Източна Европа и Балканите или за развалянето на отношенията им с Германия. Затова предлагат на няколко страни – Полша, Румъния, Гърция и Турция – гаранции за тяхната териториална цялост и суверенитета им. Освен Полша, всички останали отхвърлят англо-френските гаранции, именно защото се страхуват, че те биха предизвикали ответна реакция от страна на Берлин, а Англия и Франция не биха им помогнали, тъй като, както засегнатите страни разбират много добре, Западът не се интересува от тяхната сигурност, а желае единствено да ги превърне във врагове и съответно в жертви на Германия. Както и става с Полша, имала наивността да се довери на западните гаранции и да разчита лекомислено на западната помощ, разваляйки взаимоотношенията си с Райха. Внушавайки умишлено нереално чувство за сигурност на поляците, Западът ги изправя срещу Германия, без да има каквито и да е намерения да им помогне. С това той постига две цели – превръща поляците и германците във врагове и прави от последните агресори. По този начин безвъзвратно се разваля сътрудничеството между Варшава и Берлин и опасността от общи техни действия, застрашаващи интересите на западните съюзници, отпада.

 

 

От своя страна Съветският съюз, преследвайки собствените си планове, също предлага на страните от Източна Европа и Балканите договори за военна помощ в случай на пряка или косвена агресия от страна на Германия, които обаче са отхвърлени категорично от всички. Естествено, тези държави отказват, защото лесно разгадават плитките намерения на Съветите. Използвайки разтегливата формула за „косвената” агресия, руснаците могат да изтълкуват като такава всяко свързване на тия страни с Германия и на тази основа да изпратят Червената армия на „помощ”. Всички са наясно, че СССР ще използва всеки такъв повод, за да нахлуе под предлог, че оказва помощ на „народа” на тази страна, а след това никога няма да напусне териториите, в които са успели да се настанят съветски войски. Случилото се в края на войната, когато всички окупирани от болшевиките страни бяха превърнати в техни сателити, доказва правотата на тези разсъждения. Освен това, чрез тези договори Съветският съюз се опитва да привлече потенциалните германски съюзници на своя страна, с което ще лиши германците както от човешки и материални ресурси, така и от плацдарм за настъпление срещу него.

 

 

Отлична илюстрация на агресивната и безкомпромисна външна политика на СССР спрямо съседните му държави е ултимативното заявление на народния комисар по външните дела (тоест външен министър) Литвинов, отправено към посланика на Латвия в страната, в което се казва: „...каквито и да са съглашенията, доброволни или сключени под външен натиск, които имат за резултат макар и намаляване или ограничаване на независимостта и самостоятелността на Латвийската Република, допускането в нея на политическо, икономическо или друго господство на трета държава, предоставянето й на каквито и да е изключителни права и привилегии, както на територията на Литва, така и в нейните портове, се признават от Съветското правителство за нетърпими... Настоящото заявление се прави в духа на искрените благопожелания към латвийския народ с цел укрепването у него на чувство за безопасност и увереност в готовността на Съветския съюз на дело да докаже, в случай на нужда, неговата заинтересованост в цялостното запазване у Латвийската Република на нейното самостоятелно държавно съществуване и политическа и икономическа независимост...”.

 

 

Тази демонстрация на арогантност, представляваща чиста заплаха и намеса във вътрешните работи на суверенна държава, показва, че Съветите няма да търпят каквато и да е проява на самостоятелна политика (дори и доброволна!) от страна на съседите си, която би противоречила на руските интереси. Какво по-добро доказателство за това от окупирането на Балтийските републики от Съветския съюз през октомври 1939 г., т.е. непосредствено след участието му в подялбата на Полша.

 

 

В същото време, намирайки близостта между Полша и Германия за пагубна за своите интереси, англичаните и французите си дават сметка, че трябва да намерят начин да развалят германо-полските отношения. Такъв повод им се удава, когато Хитлер, решил, че близкото сътрудничество с Полша му дава възможност да реши спорните въпроси между тях, прави няколко предложения на Варшава. Първото касае връщането на Германия на свободния град Данциг, населен основно с германци. Второто изисква позволението на Полша германската страна да построи пътища през т.нар. Полски коридор, които да свързват Райха с Източна Прусия. Трето предложение е за включването на Полша в Антикоминтерновския пакт. От последното предложение става напълно ясно, че Хитлер е разглеждал Полша като съюзник и е очаквал това да бъде скрепено с договор, насочен срещу болшевишка Русия.

 

 

Поляците отхвърлят (отначало сдържано) германските предложения, тъй като, в маниера на неоправдано високото им самомнение, си въобразяват, че са страна от първа величина, на която не могат да бъдат поставяни условия. И в този момент англичаните и французите разбират, че е настъпил часът да действат. Те решават да дадат на Полша гаранции за суверенитета и териториалната й цялост в случай на агресия от страна на Германия. Тоест този техен акт е нещо като подстрекателство, насъскване на поляците срещу германците, с които досега са ги свързвали общи интереси, но не и близко приятелство. Тези гаранции нямат абсолютно никаква стойност, както си проличава от пасивното поведение на Запада при подялбата на Полша между СССР и Германия. Така че единствената им цел е да предизвикат разнобой между Варшава и Берлин, за да осуетят сътрудничестсвото им. Ето какво казва за англо-френските гаранции Александър Кадоган, дипломат, който по това време заема длъжността постоянен заместник на министъра на външните работи на Великобритания:

„Естествено, нашата гаранция не дава никаква помощ на Полша. Може да се каже, че това беше жестоко към Полша, дори цинично”.

А полският публицист Станислав Мацкиевич (Stanislaw Mackiewicz) заявява: „Да се приемат гаранциите на Лондон е една от най-трагичните дати в историята на Полша. Това беше психическо отклонение и лудост”.

Ето и неговото откровено и лишено от политическа коректност мнение за съображенията, които мотивират Англия да постъпи по такъв начин с полския народ:

„Англия никога не се е нуждаела от съществуването на Полша, никога не е имала нужда от нея (за разлика от Франция, която вижда в Полша съюзник срещу Германия – бел. В.К.). Понякога британците ни принуждават да воюваме срещу Русия, понякога срещу Германия, както се случи през 1939 г., когато успяха да държат Хитлер далеч от тях за известно време. След така наречените им гаранции от март 1939 г. Англия не се интересуваше от нашата армия, тя не ни помогна финансово в подготовката ни за войната и нямаше никакво намерение да ни помогне по време на нашествието на Хитлер в Полша... гаранцията за независимостта на Полша, предоставена от Англия, изобщо не беше гаранция. Напротив, това беше спекулация, чиято цел беше най-бързата възможна ликвидация на полската държава. Англия искаше Полша първо да се бори с Германия и да загуби тази война възможно най-бързо, така че Германия най-накрая да се изправи срещу Русия.

 

 

Американският професор по история Дейвид Хоган заявява: „Установено е, че поляците през 1939 г. прекъснаха преговорите с Германия за Данциг, след като Англия даде им даде „еднократен карт-бланш” (Хоган има предвид английските гаранции за Полша, които правят поляците твърде дръзки и неспособни на компромиси, защото наивно разчитат на английската помощ – бел. В.К.)”.

 

 

Английският историк Алън Джон Тейлър пише недвусмислено в своята книга „Произходът на Втората световна война”, че „Британските гаранции, дадени на Полша, директно водеха към началото на война в Европа”.

 

 

Ето какво е мнението на английския историк, военен деец и стратег Базил Лидъл Харт за тези гаранции, изразено в книгата му „История на Втората световна война”:

Гаранцията за Полша се оказва най-сигурният начин да се предизвикат експлозия и световна война.

 

А американският икономист, историк и политически теоретик Мъри Ротбард стига до самия край, разконспирирайки истинските намерения на Великобритания, стоящи зад така наречените гаранции:

„Не, изглежда ясно, че безумният и радикален обратен завой на Великобритания не е просто неудобна, добронамерена грешка; ясно е... че Великобритания умишлено е изместила политиката си към война и че това неистово трябва да се извърши в Полша, защото Полша е последното място (тоест това е последната възможност за Англия да предизвика конфликт – бел. В.К.), където Великобритания може да предизвика война, а Хитлер да изглежда като чудовищен осквернител на малките страни”.

 

 

Версията за „чудовището Хитлер”, за „Запада като пацифист и умиротворител” и за „Полша като озлочестена девица днес е залегнала дълбоко в съзнанието на световната общественост, благодарение на повтарянето й милиони пъти в продължение на повече от седем десетилетия, превръщайки една лъжа в догма, подобна на тази за плоската Земя, която е център на Вселената. 

 

 

Германия, обаче, преследва своите цели, формулирани от Адолф Хитлер в книгата му „Моята борба”, които той неотклонно налага и защитава през цялата си политическа кариера като основополагащи за германската външна политика: движение на изток с цел овладяване на територии и ресурси от Съветска Русия и никаква конфронтация със Запада. Това може да се нарече концепция за придвижване по посока на най-малкото съпротивление. Тя е изкристализирала от осмислянето на горчивия опит, според който, тъй като не разполага с ресурси, Германия няма никакъв шанс срещу Западните империи, разполагащи с неизчерпаемите природни богатства на своите безкрайни колонии и огромния им човешки материал като работна ръка и пушечно месо, към които неизменно ще се присъединят и Съединените щати. Конфронтация със Запада би въвлякла Германия в световна война, което Хитлер всячески се стреми да избегне. Всъщност той се стреми да избегне всякаква голяма война. Затова при тази обстановка най-добрият, според него, вариант е движението в направление на най-слабото противодействие, а именно срещу болшевишка Русия, която няма никакви съюзници, защото против нея са настроени всички страни, включително нейните съседи и целият западен свят.

 

 

Намеренията му се осъществяват до известно време, докато не се появява полският проблем, който го принуждава да направи обратен завой. Причина за това е, че след като Германия окупира част от Полша (СССР окупира 51,6% от полската територия, т.е. повече от Германия), Великобритания и Франция й обявяват война и принуждават своите доминиони и намиращите се в сферите им на влияние страни да сторят същото. С това войната се превръща от локален конфликт между две държави (които са воювали многократно  без това да се е смятало за световна война), в световна! И причина за това са Англия и Франция, които, водени от тесните си интереси, хвърлят света в глобален сблъсък. Според официалната версия и нейните глашатаи, Западните съюзници са го направили заради загрижеността си за Полша. Само че фактите говорят точно обратното.

 

 

Ако Англия и Франция наистина са имали искрено желание да помогнат на Полша, както са декларирали в своите гаранции, то те са имали идеалната възможност да го сторят, когато основната част от немските войски са били изцяло ангажирани в полската кампания, а западните граници на Райха са били оголени и беззащитни пред подавляващото превъзходство на обединените западни сили. Но въпреки че им се отдава толкова сгоден случай, те не предприемат никакви ефективни действия в защита на своята съюзница Полша, защото това би означавало да пренесат войната в западния театър, тоест на своя праг. А те искат да постигнат целите си, без да дават жертви и без да изразходват средства и ресурси! На тях Полша им е била нужна само в качеството на жертва, която те лицемерно оплакват с крокодилски сълзи и която чрез пропагандата си превръщат в „невинна мъченица”, напук на фактите. Точно това има предвид цитираният по-горе Мъри Ротбард с констатацията си, че Лондон и Париж трескаво са тласкали Варшава към бездната, защото „Полша е последното място, където Великобритания може да предизвика война, а Хитлер да изглежда като чудовищен осквернител на малките страни”. По този начин Германия се превръща в агресор, срещу когото е насочена цялата пропагандна машина на Запада (и на Съветския съюз също) със задачата да го изкара по-зъл и от дявола, в което несъмнено успява, защото това демонизиране не спира вече над седемдесет години. Срещу такъв „чудовищен враг” всички средства са оправдани и те наистина се използват в пълна мяра!

 

 

В телеграма до министъра на външните работи на Великобритания от 9 март 1939 г. английският посланик в Берлин Невил Хендерсон пише:

„Накратко бих сумирал непосредствените цели на Германия, а именно в близките една-две години, по следния начин: Мемел, Данциг, колониите и пълно политическо и икономическо подчинение на Чехословакия от Германия... Някакво решение на колониалния въпрос се явява в крайна сметка необходимо, ако на Великобритания и Германия им предстои да живеят мирно една до друга. Но в същото време бъдещето на Германия на континента се определя от движението на изток, и, възможно, това не е чак толкова лошо. Drang nach Osten (нем. „натиск на Изток” – това е термин, с който се определя вековното движение на германските народи на Изток – бел. В.К.) е реалност, но Drang nach Westen („натиск на Запад” – бел. В.К.) ще стане такава само ако Германия открие, че пътят на изток е блокиран, или ако съпротивата на Запада бъде такава, че Хитлер се убеди, че не може да се придвижи в източно направление, без преди това да обезвреди това съпротивление.

 

 Продължението четете в следващата част!




Гласувай:
5
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kordon
Категория: Политика
Прочетен: 3244516
Постинги: 430
Коментари: 2272
Гласове: 2005