Демографската катастрофа в Европа: имиграцията като геополитически инструмент

 Автор:  Д-р Александър ТОДОРОВ – Българско геополитическо дружество

Преди повече от 40 години, в книгата си „Лагерът на светците”, Жан Рашпай описва нахлуването във Франция на орди от отчаяни имигранти от държавите от Третия свят, докато Европа, парализирана от хуманните идеи за братството, равенството и свободата, се оказва безсилна да ги спре. Случващото се в момента на континента превръща този роман в своеобразно пророчество.

Редица сериозни анализатори на процеса на „европейската интеграция” посочват, че тя води до толкова сериозно прекрояване на европейското пространство, че би могла да се определи като своеобразна геополитически революция. Според тях, истинската цел на тази революция е демонтажа на националните държави и премахването на политическите граници за да се гарантира неограниченото от нищо свободно движение на транснационалния капитал и укрепване на контрола му над ключови зони на Стария континент. Тази геополитическа революция обаче, се съпровожда от не по-малко радикална революция в демографската сфера, която някои специалисти определят и като „демографска катастрофа”.

Европейската демографска катастрофа

През последните години относителният спад на демографската тежест на Европа в света започна да се трансформира в абсолютен. Поради крайно ниското ниво на раждаемост, възпроизводството на населението на континента беше прекратено. В момента средният му показател е 1,5, докато за запазването на сегашния брой на населението е необходимо той да е поне 2,1. Както посочват експертите, вече не става дума за нулев прираст на население, а за „нулево население”. Така, известният немски политолог и директор в Германския съвет по външна политика Александър Рар констатира, че: „Ние сме на кръстопът и е трудно да се каже, докъде ще стигнeм. Действително, може да се твърди, че бялата раса изчезва, макар че засега дискусията по темата не се води открито, тъй като не е ясно, как ще се отрази върху настроенията на избирателите”.

По данни на демографската комисия към Съвета на Европа, ако през 1960 хората с европейски произход са били 25% от населението на света, през 2000 делът им е паднал до 17%, а през 2050 ще намалее до 10%. През 2000 населението на континента е било 728 млн. души, а през 2050 (ако не броим имигрантите) ще падне до 600 млн. Дотогава Европа ще загуби толкова жители, колкото е населението на Германия, Полша, Дания, Норвегия, Швеция и Финландия, взети заедно (в самата Германия до 2050 населението ще намалее от 82 до 59 млн.). За последен път толкова значително съкращаване на населението е имало по време на чумната епидемия през 1347-1352.

Съответно, променя се и възрастовата структура на населението, като в периода 2003-2011 беше фиксирано значително ускоряване на застаряването му. След по-малко от 40 години броят на децата под 15-годишна възраст ще намалее с 40%, а 1/3 от цялото население ще бъдат хора по-възрастни от 60 години (в най-развитите държави 10% ще бъдат над 80 годишни). Съотношението между младите и тези на средна възраст и възрастните европейци ще достигне 2:13.

Извършващите се трансформации и днес представляват сериозно предизвикателство пред способността на ЕС да съхрани социалния си модел. Тъй като броят на децата намалява по-бързо, отколкото броят на трудоспособното население, се очертава катастрофален недостиг на работна сила, което ще постави под въпрос запазването на сегашната система за социално осигуряване. Днес в Европа все още се трудят многочислените поколения, родени по време на демографския бум след Втората световна война, което позволява поддържането на високите социални стандарти. Когато обаче и последните им представители се пенсионират, ситуацията ще се промени радикално, тъй като съкращаването на работоспособното население ще придобие катастрофални размери. Трескавите усилия на на европейските политици за увеличаване на пенсионната възраст и преразглеждане на схемите за подкрепа на инвалидите и пенсионерите, са свързани със стремежа им да забавят максимално спада в сегашно високо жизнено равнище и ниво на потребление, което неибежно ще бъде последвано от бързото им сриване.

Oбщ коефициент на раждаемостта в ЕС-27 в периода 1950-2008 (%)

Легенда: Годишен ръст на населението

Източник: UN World Population Prospects: The 2012 revision

В тези условия, в най-важния фактор за предотвратяване на подобен срив се превръща постоянният приток на имигранти. Както посочва говорителят на Международната организация по миграцията Жан-Филип Шози, „без легалните имигранти на европейците ще се наложи да удължат работния си ден, да се пенсионират на още по-висока възраст и, вероятно, да се лишат от част от държавната пенсия и платените здравни услуги, а причината за това е, че все по-малък брой работещи ще плащат данъци и ще поддържат социалната система”. В секретен доклад на френското правителство от началото на 2000-те пък се посочва, че ЕС следва да привлече 75 млн. имигранти, макар да се признава, че това би породило много сериозни проблеми вътре в Съюза.

Страните от Южна Европа - Италия, Испания, Малта и Гърция отдавна предупреждават Брюксел, че вече не могат да се справят с огромния приток от имигранти и настояват по-благополучните северни държави да поемат основната част от свързаните с него проблеми. Правителствата на последните обаче, не без основание посочват, че и без това поемат и настаняват 70% от бежанския поток към Стария континент. Темата за имиграцията придобива особена острота в държавите, с висока безработица и традиционно силни позиции на консервативните и национално ориентирани политически партии.

Измеренията на имигрантския проблем в Европа

Великобритания, чиято политика в сферата на имиграцията доскоро се даваше за пример, все още не е преодоляла шока от кървавия инцидент в Лондон през май 2013, когато двама ислямисти - младежи от нигерийски произход, заклаха със сатъри и ножове насред улицата и пред очите на многобройни минувачи британски войник. Впрочем, по улицата на някои градове в страната броят на имигрантите вече е по-голям от този на коренните жители. По данни на официалната статистика, между 2001 и 2011 населението на Англия и Уелс (двата най-важни британски региона) е нараснало с 3,7 млн. души, като 2,1 млн. от тях са имигранти. Социолозите твърдят, че 67% от жителите на страната смятат, че тя е "пренаселена" и се налагат решителни мерки за ограничаване на имигрантския приток. Както е известно, полемиката по темата се изостри особено с наближаването на 1 януари 2014, когато българските и румънски граждани получават правото да работят във Великобритания. Според премиера Дейвид Камерън, правителството трябва да реформира сериозно националната образователна система, така че да бъде ограничен притокът на имигранти от Полша, Литва и Латвия, които отнемат работните места на коренните британци. Той твърди, че работниците от споменатите по-горе държави заемат до половината работни места в индустриалните предприятия в Англия. "Не можем да ги обвиняваме за това - посочи Камерън - те просто искат да работят. Виждат, че има работа, пристигат и заемат тези работни места. Затова трябва да променим образователната си система така, че да подготвяме британските младежи от нашите училища и колежи, които сами да се заемат с тези дейности, вместо да разчитаме на чужденците".

В коментар на испанския вестник "Ел Паис" се посочва, че британското правителство "упражнява безпрецедентен натиск срещу нелегалните имигранти", като за целта се формира своеобразна "армия от доносници по принуда". Става дума за новия британски закон, според който лекарите, собствениците на недвижими имоти, банковите служители и дори свещениците се задължават да помагат на властите за да усложнят достъпа на имигрантите до медицинска помощ, банкови услуги и дори до "сключването на бракове за легализация на техния статут". Въпросният закон задължава, собствениците да предоставят жилищата си под наем само на хора, за които е установено, че пребивават легално в страната, а Министерството на здравеопазването предлага лицата с ограничен срок на пребиваване да си плащат за да ползват услугите на държавната здравна мрежа. Усилено се работи и за усложняване приемането на имигранти на работа.

Освен това правителството иска да опрости процеса на депортиране на нелегалните имигранти, като за целта предлага да се следва принципа "първо депортация, после обжалване". Мнозина обаче се съмняват, че тези мерки ще се окажат ефективни и твърдят, че нелегалните имигранти, все едно, няма да си отидат, защото колкото и да се влоши живота им във Великобритания, в тяхната родина той би бил несравнимо по-лош. Освен това, на прилагането на подобни мерки се съпротивляват политически коректните брюкселски „еврократи”. Британския премиер Камерън обаче, категорично заяви, че „Еврокомисията няма нищо общо с нашата миграционна политика”.

Впрочем, имигрантския проблем е изключително сериозен и във Франция. В момента 70% от французите смятат, че мигрантите в страната са станали прекалено много. Особено остри са споровете относно т.нар. „право по рождение”, което гарантира френско гражданство на всеки, родил се на територията на страната. Както е известно, то е въведено още от Наполеон, с цел попълване на армията. Днес обаче, то натоварва допълнително социалната система, тъй като семействата на имигрантите по правило имат много повече деца, отколкото тези на коренните французи. При това мнозина имигранти не са склонни да си търсят работа, предпочитайки да живеят със социални помощи. Смята се, че в момента имигрантите са 20% от цялото население на Франция, което звучи тревожно (впрочем, според някои, цифрата е два пъти по-висока). Така, парижкият квартал „Гут д’Ор” в столичния ХVІІІ район е известен като „малката Африка”, тъй като всеки втори негов жител е дошъл от Алжир, Сенегал или Конго. ХІІІ район пък е населен с китайци, а районът около Гар д’Ест – с пакистанци, турци и имигранти от Бангладеш. Половината от населението на Марсилия (840 хиляди души) са имигранти от Северна Африка. Показателно е, че когато преди време в Париж играха националните отбори по футбол на Франция и Алжир, публиката, състояща се придимно от имигранти, освирка френския химн.

Както е известно, Франция започна масово да привлича имигранти по време на икономическия бум през 70-те години на миналия век, когато индустрията и се нуждаеше от евтина работна ръка. Последните пък, възползвайки се от закона за събиране на семействата, доведоха в страната жените и децата си. Освен това, до 1993 всяко дете, родено във Франция от родители-чужденци, автоматично получаваше френско гражданство. Десетки хиляди бременни арабски и африкански жени, нелегално пристигнали в страната, раждаха децата си във Франция и след това, използвайки техния паспорт, прехвърляха там цялото си семейство.

Със същия проблем се сблъска и южната ни съседка Гърция. Тя беше залята от нелегални имигранти в началото на 90-те, когато рухна комунистическият режим в съседна Албания и стотици хиляди албанци се насочиха на юг. За спирането на този поток не помогнаха нито загражденията от бодлива тел, нито дори мините по границата, останали от времето на студената война. Смята се, че днес в страната живеят между 400 и 500 хиляди албански имигранти. Още около сто хиляди са имигрантите от Близкия Изток и Северна Африка, проникващи в Гърция с помощта на турски контрабандисти.

В крайна сметка, гръцките власти бяха принудени (включително и под натиска на Брюксел) да приемат закон за легализиране на нелегалните имигранти, опитвайки се да вкарат процеса в някакви законови рамки и поне частично да го контролират. Междувременно обаче, кризата, която се стовари върху страната, докарвайки я до ръба да фалита, може и да притъпи отчасти остротата на имигрантския проблем. След като вече няма работа, дори за местното население, Гърция става все по-малко привлекателна за имигрантите, превръщайки се по-скоро в „транзитен коридор” по пътя им към по-богатите европейски държави (последното впрочем се отнася и за България).

Чужденците от Третия свят разполагат с доста възможности за да легализират пребиваването си на територия на ЕС. В Германия например, се дава убежище на първо място на онези, които са преследвани в родината си по политически причини, застрашени са от физическа разправа или са жертва на въоръжени конфликти. Въз основа на т.нар. duldung, т.е. документът, издаван на имигрантите, които не са получили политическо убежище, те имат законно право да останат на територията на ЕС докато съответната институция не определи точна дата за напускане на страната. Което обикновено се проточва доста. При това имигрантът не трябва да плаща глоба за незаконното пресичане на границата, а пък ако навреме напусне пределите на ЕС, може да разчита следващия път да получи официално разрешение за влизане, т.е. не се вкарва в т.нар. „черен списък”.

Последните социологически данни сочат, че мнозинството германци смятат живеещите в страната им имигранти от Африка и Близкия Изток за тежко бреме. Според немското издание на „Файненшъл таймс” така твърдят 55% от анкетираните. Това означава, че над половината германци са убедени, че в социален и финансов план разходите за имигрантите са много по-големи, отколкото е икономическата полза от тях. Що се отнася до адаптирането им, както подчерта преди време канцлерът Ангела Меркел „опитът за реализацията на концепцията на мултикултурализма в Германия напълно се провали”. „Концепцията, според която ние в момента живеем заедно и сме щастливи от този факт, не работи” – посочи тя, акцентирайки върху необходимостта имигрантите да се интегрират и възприемат немската култура и нейните ценности. На практика обаче, това не се случва. Според мнозина анализатори, със своите две хиляди джамии и почти четири милиона турци-мюсюлмани, Германия все повече заприличва на провинция на някогашната Османска империя.

Подобни са и резултатите от социологическите проучвания в другите европейски държави и най-вече във Великобритания, Испания и Франция. Всички те, почти по едно и също време, започнаха да внасят неквалифицирана работна ръка и, пак едновременно, се сблъскаха с аналогични демографски проблеми. Както посочи преди няколко години покойната италианска журналистка Ориана Фалачи: „От Гибралтар до Нордкап и от хълмовете на Тоскана до Волжките степи, във всеки европейски град се е формирал и „втори град”. Град, който постепенно поглъща първия. Град, който е мюсюлмански и се ръководи от Корана. Този „град в града” няма нищо общо с традиционните общности на диаспората, като „Малката Италия” или „Чайна таун” в САЩ и някои европейски държави, където се концентрират емигрантите, пристигнали в нова и чужда за тях страна”. В тази връзка Фалачи подлага на остра критика западната либерална демокрация, която, под лозунгите на мултикултурализма и толерантността, игнорира този остър проблем. „Тук вече не може да се говори за демокрация – посочва тя – а само за лъжа и имитация”.

Експертите оценяват песимистично опитите за ограничаване на този процес, посочвайки, че мащабният имиграционен поток вече трудно може да бъде спрян. Европейските работодатели продължават да се нуждаят от работна сила, защото Старият континент бързо остарява. Затова в Европа навлизат милиони хора от Северна Африка и Близкия Изток, които носят със себе си други култури и традиции, изповядват различна религия и формират своеобразни копия на собствения си свят в сърцето на континента. Както посочва експертът от Американския предприемачески институт Никълъс Ебърстед: „През 1995 населението на Европа (включително Русия) и това на Африка бяха съпоставими. Според прогнозите, през 2050 на един европеец ще се падат по трима африканци”.

Имигрантският проблем и възраждането на радикалния национализъм

Изключително острите проблеми с нелегалната имиграция необратимо тласкат Европа надясно, стимулирайки възраждането на радикалния национализъм. За това говорят и успехите на френския Национален фронт, и укрепването на позициите на крайнодясната гръцка партия „Златна зора” (трета парламентарна сила), призоваваща за депортирането на всички имигранти, и двайсетте места в шведския Риксдаг на радикално националистическата партия „Шведски демократи”, чиито лозунг е „Да запазим Швеция шведска” и която предлага да бъде съкратена с 90% имиграцията от мюсюлманските държави.

Както е известно, Швеция традиционно е склонна да приема имигранти. През последните десет години обаче, броят на жителите и, родени извън пределите на Западна Европа нарасна 1,5 пъти, достигайки 10% от цялото население. Както посочва в тази връзка известният журналист Томас Хамберг: „Швеция, която познавах, все повече остава в миналото, отстъпвайки пред екстремистите, маршируващи по улиците на политически коректната Европа. Преди това паднаха Холандия и Дания, Швейцария и Австрия и днес доминиращата тенденция в живота на континента е излизането на крайнодесните партии от маргиналната зона на европейската политика и превръщането им в част от системата”.

Анализирайки проблемите на Европа с имиграцията, американския експерт Марк Стейн стига до мрачния извод, че „континентът е обречен”. Според него, създаването след 1945 в Западна Европа на т.нар. държави на всеобщото благоденствие е довело до „инфантилизацията на европейците, за които държавата се е превърнала в бавачка”. „Те започнаха да се интересуват предимно от такива псевдопроблеми, като промените на климата, докато в същото време отвикнаха да се трудят – посочва Стейн – Ето защо, за да може икономиката да продължи да работи, трябваше да бъдат привлечени чуждестранни работници. Но вместо да формулира дългосрочна стратегия за подготовката и настаняването на милионите имигранти, европейският елит предпочиташе да се носи по течението, приветствайки почти всеки, изявил желание да се засели на Стария континент. В резултат, ислямът се превърна в основния доставчик на нови европейци, а Европа постепенно се превръща в „Еврабия”. Стайн прогнозира че „значителна част от западния свят няма да преживее ХХІ век, като много страни ще изчезнат още по време на сегашното поколение, включително редица, ако не и повечето, европейски държави”.

Острите проблеми, свързани със стремително нарастващата имиграция в Европа са толкова очевидни и толкова коментирани, че трудно можем да приемем, че управляващите елити не си дават сметка за неумолимо наближаващата демографска и геополитическа катастрофа. Въпреки това обаче, не се вземат необходимите радикални мерки за промяна на тази ситуация. Според някои анализатори, причината за подобно поведение е, че някой има изгода от именно такова развитие на нещата. Нарастването на броя на имигрантите води до все по-остри конфликти между тях и коренното население, т.е. до появата на постоянни огнища на напрежение в Европа, като понякога процесът се ускорява и с помощта на терористични действия, предприемани от едната или другата страна. Такива действия могат да бъдат провокирани винаги, когато една или друга държава (особено ако се ползва със сериозно влиняние на континента) реши да излезе извън наложените и рамки и започне да осъществява политика, съобразена със собствените й национални интереси, а не (както е в момента) с интересите на транснационалните корпорации и сенчестите елити.

Масите имигранти - все по-озлобени и мразещи онези, които според тях ги експлоатират и унижават, лесно могат да се превърнат в инструмент, който във всеки един момент да бъде използван за упражняване на контрол върху политическата и социална ситуация на Стария континент. Ето как в днешния свят демографията и имиграцията се превръщат в ново, мощно и ефективно геополитическо оръжие и една от формите на прословутите „цветни революции” в битката за преразпределяне и контрол над планетата.

Миграционният въпрос в Европа е толкова остър и, защото върху него се наслагва и религиозният фактор, в резултат от което имиграцията и (радикалният)ислям постепенно се сляха в общ и постепенно назряващ проблем.

Както е известно, най-мощният поток от мигранти, който заля Европа в края на 80-те и началото на 90-те години, беше обусловен от глобалните геополитически промени, дестабилизацията на световния пазар и окончателната ориентация на икономиката към неолиберализма. При това миграционните потоци придобиха стихиен характер, а на самите мигранти започнаха да гледат като на „бежанци”. В момента, убежище на Стария континент търсят по около 400 000 души годишно, а през нелегалните канали в Европа влизат над 500 000 мигранти. По различни оценки, общият брой на нелегалните имигранти на континента варира между 5 и 7 млн. души. Това обаче са приблизителни данни, доколкото официална статистика по този въпрос няма. Най-много нелегалнии имигранти живеят във Франция, Германия, Италия и Испания, като във всяка от тях броят им е 1-1,5 млн. и нараства със 100 000 души годишно.

Основният имигрантски поток продължава да минава от Северна Африка, през Мароко и Гибралтар, към Испания и а оттам на Север, чак до Холандия. Друг мощен поток се насочва от Турция и Кюрдистан, през Гърция и Албания, към Италия (напоследък подобен поток с бежанци от Сирия и имигранти от Африка минава през Турция към България и Сърбия и оттам към Германия и Северна Европа). При всички случаи, Италия и Испания са основния транзитен пункт. Рекордна в това отношение за ЕС беше 2011, т.е. годината, когато започна „арабската пролет”, като само през първите й девет месеци бяха фиксирани 113 хиляди незаконни пресичания на границите на ЕС.

В резултат от това, общата численост на мигрантите-мюсюлмани на континента рязко нарасна и, макар че не може да бъде определена точно (при преброяванията в много европейски държави не се отчита религиозната принадлежност), по данни на различни организации, тя варира между 15 и 25 милиона души. Най-много имигранти-мюсюлмани има във Франция (до 8 млн. дущи, т.е. 9% от населението), Германия (3,5 млн., или 4%), Великобритания (3,3 млн., или. 4%) и Холандия (1 млн. или 5%). Независимо, че данните се разминават, очевидно става дума за интензивен процес на превръщане на мигрантите-мюсюлмани в ключов елемент на европейското общество, активно работещ за неговата дезинтеграция.

Тъй като раждаемостта при мюсюлманите надхвърля два-три пъти тази на коренните европейци, след 20-30 години броят им ще се удвои , което ще изостри неимоверно демографските проблеми. Показателна в това отношение е ситуацията във Великобритания. Броят на мюсюлманите, дошли от Пакистан, Индия и Бангладеш е 2 млн. души, а този на родените в самата Великобритания е не по-малко от милион. По официални данни, семействата на пакистанските имигранти имат средно петима членове, докато тези на коренните британци – между 2 и 4, като в момента азиатското население в страната включва повече хора на възраст под 16 години, отколкото коренното, т.е. съвсем скоро то ще удвои числеността си.

Демографска аксиома е, че ако миграцията продължава да се осъществява в големи размери в една страна, където коренното население не се възпроизвежда, това води до мащабно модифициране на етническата и структура и може да постави под въпрос нейната национална идентичност. Днес в Европа се осъществява впечатляваща етнокултурна трансформация, водеща до силно изостряне на социалните противоречия и междунационалните проблеми, поляризиращи общественото мнение. Както посочва още през 2000 споменатият по-горе германски експерт Александър Рар, „Европа все повече заприличва на прословутия американски melting pot („котел за претопяване”). Този процес не може да бъде управляван… Струва ми се, че за европейците ще бъде изключително трудно да съхранят сегашните си постижения. Виждаме, как социалните системи в Европа започват да се пукат по шевовете. Не може да се изключва, че ни очаква мащабна катастрофа, като в поне две-три европейски държави ще рухнат социалните им системи, което може да постави под въпрос и икономическата им система. Трудно е да се каже, дали Европа, като цяло, ще успее да се справи с тези проблеми по-добре, отколкото отделните страни, сами по себе си”.

Въпреки изключително негативните последици от миграционната политика в (западно)европейските държави обаче, управляващите в тях много трудно биха се решили да променят сериозно тази ситуация, а по-скоро ще се ограничат с декларации за „провала на политиката на мултикултурализъм”, ще продължат да провеждат показни антиимигрантски акции (като депортацията на циганите от Франция), или да налагат известни ограничения върху миграцията, свързвайки легализирането на мигрантите с доброто познаване на местния език и култура, и т.н. Основното направление в политиката им обаче ще се запази, тъй като залогът върху привличането на мигранти е стратегическа линия на транснационалния икономически и политически елит, отговаряща на собствени му интереси. Ползата от тази политика, за онези, които я реализират, може да се търси в няколко посоки.

Социално-икономическата “полза”
Всеобщата либерализация в сферата на производството, търговията и финансите максимално активизира световния пазар на евтина работна ръка. Неслучайно епохата от последната четвърт на ХХ век насам бива определяна като „ера на миграцията”. Радикалните промени в структурата на световните миграционни потоци, породени от глобализацията и изключителното изостряне на неравенството в икономическите възможности, доведоха до формирането на принципно нова миграционна ситуация, в която може да се говори за появата на своеобразна „нация от мигранти” или „нови номади”. Характерни черти на този процес са усилване ролята на диаспорите в развитието на страните генериращи миграция и страните-реципиенти; формиране на „миграционни мрежи”; определящо значение на икономическата миграция, в чиито рамки непрекъснато нараства нелегалната принудителна миграция; нарастващо значение на миграцията за демографското развитие и, накрая, двойнствения характер на миграционната политика на всички нива. В резултат от това мигрантите започват да запълват цели икономически ниши и отрасли на националната икономика на държавите-реципиенти.

В същото време, все по-голяма роля започва да играе вътрешният трудов пазар на транснационалните компании, характерно за който е честото преместване на работна сила между отделните държави. Така, мениджмънтът на големите компании вече се е превърнал в напълно транснационална класа. Тоест, в световен мащаб работната сила се придвижва към местата, където използването и е най-изгодно, а капиталът – към зоните, където е концентрирана евтината работна ръка. В резултат, миграцията на практика се превръща в инструмент за изграждането на своеобразна „номадска цивилизация”.

По данни на Международната организация на труда (МОТ), от 175 млн. мигранти на планетата, 56 млн. живеят в Европа, като 27,5 млн. от тях упражняват определена икономическа дейност на континента. В някои европейски държави, като Люксембург или Швейцария например, делът на чужденците в общия брой на заетите достига 25%. Те заемат най-вече работни места, които не се търсят от местните жители. Става дума предимно за мръсна и тежка работа, която не изисква особена квалификация (във Франция, 25% от мигрантите са заети в строителството, а 1/3 – в сглобяването на автомобили на конвейер, докато в Белгия 50% работят във въглищните мини), или пък за ниско и средноквалифицирана работа в сферата на услугите или сезонна работа в селското стопанство и туризма. При това те очевидно са дискримирани в сравнение с местните работници (получават по-ниски заплати, имат по-дълга работна седмица и т.н.). И макар че в много европейски страни през последните години се формира прослойка от достатъчно състоятелни образовани мюсюлмани, която някои определят като „средна класа”, за мнозинството условията за социално развитие продължават да са твърде трудни, израз на което е високата безработица и непълната заетост (особено сред младите хора), липсата на социална инфраструктура и т.н. А тъй като общественото положение определя и политическия избор, и социалната позиция, едва ли следва да се учудваме, че в средите на младите мигранти са толкова популярни фундаменталистките течения, придаващи на проблема с бедността не толкова социален, колкото религиозен характер.

Нелегалните мигранти, които по данни на МОТ са 1/3 от всички международни мигранти, формират многоброен и практически неконтролируем сегмент на световния трудов пазар. Те са заети предимно в малкия бизнес или в сенческия сектор на икономиката, чиито размери нарастват във всички държави. По официални оценки на Европейската комисия, в отделни страни от ЕС той варира между 8% и 30% от БВП, а за континента като цяло се равнява на 20%. Ако оставим настрана Източна Европа, с най-голям сенчест сектор могат да се похвалят Гърция (30-35%), Италия (27,8%), Испания (23,4%) и Белгия (23,4%). В средата на тази класация са Ирландия, Канада, Франция и Германия (между 14,9% и 16,3%). Сенчестият сектор в икономиката започна особено бързо да нараства след началото на кризата през 2008.

Най-значимият сегмент на тази сенчеста европейска икономика е търговията с наркотици, чиято основна транзитна база е т.нар. „независимо Косово”, където на практика управлява албанската мафия. Още в началото на 90-те години албанските престъпни структури, ползващи се с покровителството на германските и американските специални служби, контролираха около 70% от пазара на хероин в Германия и Швейцария. Днес позициите им са още по-силни. Наркотрафикът върви от Южна и Централна Азия (Афганистан и Пакистан), минава през Турция (където се произвежда част от хероина), а след това, по тъй наречения „Балкански маршрут” (бивша Югославия - Косово) и Чехия се насочва към други европейски държави. През пристанищата в района на Ла Манш, контролираните от албанската мафия наркотици влизат във Великобритания. Тоест, наркотрафикът се реализира по една силно разклонена мрежа, в която участват косовските албанци, българската и турската мафии, чешките трафиканти, британските дилъри и италианската мафия и, особено, Ндрангета-та. Всички те обаче, са само „нисшето звено” на международната наркомафия, която представлява изключително мощна общоевропейска транснационална структура, разполагаща със свои хора в специалните служби и играеща ролята на „невидим мениджър”, който оказва активно въздействие върху геополитиката на европейските държави. В това отношение, нелегалната имиграция е незаменим ресурс за набирането на нови членове, действащи на най-ниските етажи на наркомрежата, имайки предвид безизходицата в която се намират повечето имигранти.

Маршрути на нелегалния трафик в света

Легенда:

Основни потоци

Кокаин

Хероин

Нелегални мигранти

Жени и деца

Зони на отглеждане

Кока

Опиумен мак

Цивилизационната „полза”

Според редица експерти, макар ислямът да се представя за религия, фундаментално противоположна на съвременните западни ценности, основните му идеи доста добре се съгласуват с нормите на обществото на потреблението, което го прави удобен съюзник на транснационалните елити в борбата им против „консервативното” християнство. В сравнение с последното, ислямът има доста нисък праг за това, което в тази религия се определя като „грях”, освен това в него липсва характерната за християнството „дисциплина на покаянието”. На практика, ислямът представлява своеобразна „религия на комфорта”, позволяваща на мюсюлманите, от една страна, да удовлетворяват желанията си, а от друга – да не изглеждат грешни в очите на своя Бог. Ето защо, когато мюсюлманинът попадне в западния свят, в който потребителските ценности доминират над всички останали, той се приспособява към тази реалност без кой знае какви психологически травми.

От края на 90-те години насам, сред широки кръгове европеизирани мюсюлмани, тихомълком се формулират нови компромиси със западните модели. Както посочва в тази връзка преподавателят в Лозанския университет Патрик Хени, налице е активно „обуржоазяване” на исляма, в резултат от което се формира нова религиозна конфигурация, която той нарича „пазарен ислям”. Сред най-ярките му прояви са следните.

На първо място, формира се своеобразна индивидуалистична религиозност, която поставя постигането на личните цели преди реализацията на мащабните колективистични проекти. Така, идеите за възраждане на халифата, налагане на шариата и осъществяване на политически завоевания и социални реформи престават да бъдат приоритетни ценности, за сметка на грижата за индивидуалното спазване на религиозните норми, което не противоречи на идеята за материалното благополучие. В резултат от това, вместо да търси цивилизационна алтернатива, „пазарният ислям” поощрява стремежа към лично благополучие, самореализация и икономически успех. Така се формират „позитивно мислещи” мюсюлмани, с хедонистично поведение и отворени за новите течения на модерната „синкретична духовност” (включващи елементи на т.нар. „ню ейдж” и други).

На второ място, ако преди процесът на ислямизация се характеризираше с тясното взаимодействие между религиозното и политическото начало, днес религиозното начало все повече се измества към икономическата сфера. Този процес променя манталитета на мюсюлманите, пораждайки нови мисловни категории, които позволяват в ислямската етика да бъдат инкорпорирани отделни елементи на протестантската етика. По този начин се поставят основите на своеобразна ислямска „теология на просперитета”, обосноваваща възможността западният свят да бъде завоюван не с помощта на оръжието или показната набожност, а чрез ефективната икономическа активност и конкуренцията.

На трето място, в резултат от всичко това, се осъществява утвърждаването, на религиозна основа, на предприемаческия дух, доминираща ценност в който е успехът. За младото поколение мюсюлмани, „обработени” с модерните теории за мениджмънта, ислямът се превръща от войнствена религия в идеология на парите. Усвоените от това поколение концепции за управление ефективността на производството, формират в съзнанието му нови идеали на индивидуализъм и просперитет, които са призвани да заменят предишните политически идеали, оказали се неефективни за победата над западния свят.

На четвърто място, ставаме свидетели вече не на радикална, а на неолиберална политизация на исляма, която е изключително изгодна за транснационалните елити. Нещата опират до това, че „пазарният ислям” на практика не подготвя създаването на глобална ислямска държава или повсеместното налагане на шариата, а по-скоро приватизация на държавата, която тотално я лишава от социалните и функции. Тоест, целта на новия ислям не е възраждането на халифата, а създаването на мощна мрежа от граждански общности, моделът на чиито отношения с държавата, силно напомня проекта на американските фундаменталисти за предаване пълномощията на държавните органи в ръцете на частни религиозни институции.

Така, в сянката на англосаксонската концепция за „цивилизационния сблъсък”, позволяваща представянето на исляма с чисто геополитически термини, като „ос на злото”, се крие съвършено различен процес – на поощряване и използване от транснационалните елити на т.нар. „пазарен ислям” за пълния демонтаж на социалната държава в европейските страни. Ако класическите ислямисти свързваха съдбата си с изграждането на нов халифат, днешните „нови мюсюлмани” утвърждават ценностите на „религията на парите” и работят за дезинтеграцията на европейското общество.

Геополитическата „полза”

За транснационалните елити е изключително важно в Европа да има постоянни огнища на напрежение, които могат да бъдат разпалени във всеки момент, например, когато конкретно правителство се опита да излезе извън очертаните от тях рамки и да води политика, съобразена най-вече с националните интереси. Стимулирайки навлизането на огромни маси мюсюлмани на Стария континент, т.нар. „корпорокрация” се сдоби с удобен инструмент за контрол върху политическата и социална ситуация, който се оказва още по-ефективен, благодарение на последователно насажданите (от 90-те години насам) в европейските мюсюлмански общности идеи за неизбежния „сблъсък на цивилизациите”.

Всъщност, идеята за „цивилизационния сблъсък” за чиито автор се смята покойният Самюел Хънтингтън, е лансирана за първи път от британския експерт по проблемите на Изтока Бърнард Люис. През Втората световна война Люис служи в британското военно разузнаване, през 60-те години е експерт на Кралския институт за международни отношения, а в началото на 70-те се мести в САЩ, където става професор в Принстънския университет и работи заедно със Збигнев Бжежински – по онова време съветник по националната сигурност на президента Картър.

Люис за първи път използва този израз още през 1957, след Суецката криза, опитвайки се да представи близкоизточния проблем, не като конфликт между държави, а между цивилизации. По-късно идеята за „цивилизационния сблъсък” е развита в статията му „Корените на омразата на мюсюлманите” (1990), в която ислямът се представя като реакционна и неподвластна на модернизацията религия, изпитваща ненавист към Запада, чиито ценности се олицетворяват от юдеохристиянството. Така, обединявавайки християнството и юдеизма в едно цивилизационно цяло, Люис се опитва да обоснове научно съюза между Запада и Израел срещу исляма, макар че зад него всъщност стоят геополитическите интереси на САЩ. В същото време, използвайки понятието „юдеохристиянство”, Люис доста точно характеризира съвременния западен свят (неслучайно, в една от по-късните си статии, той уточнява, че враг на исляма не е западната цивилизация, а западната демокрация), защото като „юдеохристиянство” следва да се разбира не традиционното западно християнство, а специфичният път на развитие, който следва Западът в момента.

От края на 90-те години, понятието „юдеохристиянска традиция” започва все по-широко да се използва първо в научните, а след това и в политическите кръгове в Европа, включително като инструмент за културната мобилизация на европейците и гарантиране на подкрепата им за Израел. Според редица експерти, може да се твърди, че с помощта на мигрантите-мюсюлмани на континента фактически се възпроизвежда моделът на противопоставянето по оста „ционизъм – ислямизъм”, съществуващ в Близкия Изток. В тази връзка едва ли е случайно, че националистическата тематика, която напоследък все по-силно присъства на европейската политическа сцена, се развива предимно в плоскостта на противопоставянето на исляма и ислямизма, като основна „заплаха за европейската идентичност”.

Това на практика съдейства за значителното изостряне на противопоставянето и създава благоприятни условия за провокиране на сблъсък мегду радикалния ислям и националистическите кръгове в Европа тогава, когато това се окаже изгодно за онези, които реално контролират Стария континент. Не бива да забравяме обаче, че жертви на подобен сблъсък ще станат всички – и евреите, и имигрантите от Изтока и Юга, и самите европейци.