Автор: Крум Благов

Станишев се самоизживява като диктатора Живков, но всички пътища в левицата водят до ритуалното му самоубийство


 

Отношенията между БСП и ДПС внезапно охладняха до най-ниската си температура от 13 години насам. Възможно е това да сложи началото на нов ледников период. Предишният продължи от 1989 до 2001 г. с едно кратко затопляне по време на правителството на проф. Любен Беров, което беше с мандата на ДПС, но се крепеше на червените депутати.

Орешарски се оказа новият Беров

Въпреки че от онова време ни делят две десетилетия, приликите са доста: и двамата са икономисти, преподаватели в УНСС, и двамата бяха употребени като параван от левицата – хем уж да носят цялата отговорност за управлението, хем от тях да не зависи нищо. Станишев даже се канеше да прави промени в кабинета след изборите, сякаш министрите са му виновни, че ги е загубил. Те всъщност само изпълняваха партийните указания, тъй като от цялото правителство само двама – военният и социалният министър, са политически фигури. Останалите с пълно право могат да се чудят като заместника на Беров Нейчо Неев – „егати държавата, дето аз съм й министър“.

Единствената разлика е, че оставката на Беров през 1994 г. дойде, след като в БСП взеха решение за предсрочни избори, а сега подкрепата си за Орешарски оттегли ДПС. На „Позитано“ явно са неприятно изненадани и търсят обяснението в някакво външно влияние, но причината може да е много проста. Правителството и без това нямаше мнозинство, а изборите показаха, че доверието в него е спаднало още повече. Оттук нататък управляващите щяха да трупат само негативи. С този ход Местан се показа като отговорен политик и прехвърли целия пасив от изтеклата година на Станишев.

През 1992 г. СДС беше изненадан по същия неприятен начин, когато Доган оттегли подкрепата си за кабинета на Филип Димитров и така го принуди да подаде оставка. Тогава сините го нарекоха предателство. Под ръководството на Жан Виденов обаче социалистите предпочетоха съюза с националистите и даже настояваха движението да бъде забранено като етническа партия.

Чак през 2001 г. Георги Първанов успя да убеди съпартийците си да сменят курса и спечели подкрепата на Доган. Мост между двамата беше ген. Ангел Марин – знаме на съпротивата на военните срещу НАТО и неуспял кандидат за депутат на ДПС през 2001 г. С негова помощ Първанов стана президент, само че за тази цел трябваше да се откаже от искането си за референдум за членството на България в НАТО. Това си беше брак по сметка, а не по любов.

Станишев започна като креатура на Първанов – той го лансира за партиен шеф, а после и за премиер. Тройната коалиция се създаде пак под патронажа на президента. Това имаше няколко важни последици, за които

партията му досега плаща

БСП изгуби подкрепата на националистите, премести се вдясно и освободи пространството, в което се намести „Атака“. Лозунгите на Сидеров са като на ранния Първанов – долу НАТО, да живее православието и да подкрепяме Русия в конфликтите й с нашите съюзници от ЕС. Идеите му за нова национализация и гонене на чуждестранни инвеститори са крайно леви, а не крайно десни. Социалистите никога няма да си върнат тези гласове, а не се вижда да са спечелили други. Хич не е случайно, че депутати от БСП подкрепят инициативи на „Атака“ като отмяната на декларацията за „възродителния“ процес и оспорването на изборните резултати.

Всъщност, макар че се нарича лява партия, а предизборният й девиз беше „Социалното винаги побеждава“, БСП от години е центристка. Тя въведе плоския данък и не иска да го отмени. Първата работа на Орешарски след изборите беше да се откаже от това обещание. Червените олигарси ръководят местни партийни структури, а някои са даже депутати. В големите градове, където са съсредоточени хората на наемния труд, партията обикновено губи изборите. Заради спада на влиянието на БСП вече не е достатъчен един съюзник за мнозинство – освен ДПС й трябваха или НДСВ, или „Атака“.

След 13 години партньорство нова прегръдка между Станишев и Местан вече изглежда безсмислена. Любопитно е дали флиртът с Борисов и тази изневяра, оповестена на пресконференция, не означават развод. Изтеклите 25 години показаха, че 

ДПС няма нито вечни врагове, нито вечни съюзници

Парадоксално, но най-големият критик на Сергей Станишев стана Първанов. Архитектът на съюза с ДПС и президент на олигархията сега е против курса, на партията, който сам зададе. Явно бившият президент и неговото някогашно протеже са в толкова изострени лични отношения, че съюз на БСП с АБВ е невъзможен.

Изглежда всички пътища за излизане от тази ситуация минават през смяната на Станишев като партиен лидер. Той се оказа неочаквано способен да оцелява – след Тодор Живков е най-дългогодишният шеф на партията столетница и също като него май не се вижда в друга роля. Сега обаче се задава нов 10 ноември. Затова Станишев е толкова нервен и лансира идеи като задължителното гласуване, които до вчера пренебрегваше като вражески. Въпросът е дали наследникът му ще тръгне по нов път, както преди 13 години направи Първанов.