Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31
Постинг
10.12.2012 21:56 - Как се стигна до Втората световна война. Базил Лидъл Харт
Автор: kordon Категория: Политика   
Прочетен: 2263 Коментари: 2 Гласове:
5

Последна промяна: 10.12.2012 22:30

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

На 1 април 1939 г. световният печат разпространи новината, че правителството на Невил Чембърлейн е преразгледало политиката си на отстъпки и неангажиране и е обещало Великобритания да защитава Полша срещу всяка заплаха от страна на Германия с цел да запази мира в Европа.

На 1 септември Хитлер прекоси обаче полската граница. Два дни по-късно, след като напразно настояваха за оттегляне, Великобритания и Франция влязоха в битката. Започна нова европейска война, която прерасна във Втора световна война.

Западните съюзници влязоха във войната по две причини. Непосредствената причина беше да изпълнят обещанието си да защитят независимостта на Полша, а основната — да отстранят потенциалната опасност за самите тях и да се погрижат за собствената си сигурност. В крайна сметка те се провалиха и в двете си намерения. Първо, не само не успяха да попречат Полша да бъде прегазена и поделена между Германия и Русия, но и бяха принудени след шест години война, която завърши с убедителна победа за тях, да се съгласят Русия да доминира над Полша, като не изпълниха обещанията си пред поляците, сражавали се на тяхна страна.

В същото време всички усилия, които бяха хвърлени за разгрома на хитлеристка Германия, в крайна сметка доведоха до една опустошена и отслабена Европа, чиито съпротивителни сили бяха намалели значително пред лицето на нова, по-голяма заплаха — Великобритания заедно с европейските си съседи се превърна в беден васал на Съединените щати.

Това са суровите факти от една победа, на която се възлагаха големи надежди и която бе постигната много болезнено, след като колосалната тежест на Русия и на Америка бе сложена на везните срещу Германия. Резултатът от нея разсея настоятелно подхранваната обща илюзия, че „победата“ ще донесе мир. Той потвърди предупреждението на опита от миналото, че победата е като „мираж в пустинята“ — пустинята, създадена от една продължителна война, водена с модерни оръжия и без ограничения в подбора на средствата.

 

Преди да се заемем с причините, довели до войната, си струва да се спрем на последиците от нея. Разбирането за това, какво донесе тя, може би ще ни помогне да направим по-реалистично изследване на причините, довели до нея. За целите, поставени пред Нюрнбергските съдебни процеси, беше достатъчно да се приеме, че избухването на войната и разрастването й се дължат на агресията на Хитлер. Но това е твърде опростено и повърхностно обяснение. Предизвикването на втора голяма война бе последното нещо, което Хитлер искаше. Неговите хора и особено генералите му много се страхуваха от такъв риск. Опитът от Първата световна война беше дал отражение върху начина им на мислене. Подчертавам тези основни факти не за да залича характерната за Хитлер агресивност, нито агресивността на много германци, които възторжено застанаха зад него. Но въпреки че бе напълно безскрупулен, той дълго време бе изключително предпазлив в преследването на целите си. Военачалниците му бяха още по-предпазливи и се отнасяха с недоверие към всяка стъпка, която би могла да провокира общ конфликт.

След войната голяма част от германските архиви беше заловена, което даде възможност да бъдат проучени. Те разкриха едно изключително безпокойство и дълбоко недоверие във възможностите на Германия да води голяма война. Когато през 1936 г. Хитлер отново окупира демилитаризираната Рейнска област, неговите генерали са били разтревожени от решението му и от реакцията, която то може да предизвика сред французите. В резултат на протестите им отначало там са изпратени само символични части, които да проверят „какъв вятър ще задуха“. Когато той възнамерява да изпрати войски в помощ на Франко в испанската Гражданска война, те отново протестират заради рисковете, свързани с подобна стъпка, и Хитлер се съгласява да ограничи помощта си. Но при навлизането в Австрия през март 1938 г. той пренебрегва опасенията им.

Когато скоро след това разкрива намеренията си да упражни натиск върху Чехословакия да върне Судетите, началникът на генералния щаб генерал Бек изготвя докладна записка, в която заявява, че агресивната експанзионистична програма на Хитлер ще доведе до световна катастрофа и до разгром на Германия. Меморандумът е прочетен пред съвещание на видни генерали и с тяхно одобрение изпратен на Хитлер. Когато Хитлер не дава признаци, че е готов да промени политиката си, началникът на генералния щаб подава оставка. Хитлер уверява останалите генерали, че Франция и Великобритания няма да се бият заради Чехословакия, но това далеч не ги успокоява и те замислят военен бунт, предвиждащ арестуването на Хитлер и на другите нацистки водачи, за да се избегне рискът от война. Техният контраплан е провален от съгласието на Чембърлейн с осакатяващите Чехословакия искания на Хитер. Заедно с французите той приема да стои настрана, докато тази нещастна държава е лишена както от територията, така и от отбраната и.

 

За Чембърлейн Мюнхенското споразумение „гарантира мир за съвремието ни“. За Хитлер то е още един голям триумф не само над чуждестранните му опоненти, но и над генералите му. След като предупрежденията им неколкократно се опровергават от успехите му, които не срещат съпротива и са постигнати без проливане на кръв, те, естествено, губят увереността и влиянието си. Също така естествено, Хитлер става прекалено самоуверен, че ще продължи да жъне лесни успехи. Дори и когато съзнава, че по-нататъшните авантюри могат до доведат до война, той е уверен, че тя ще бъде малка и краткотрайна. Съмненията му са удавени от натрупания ефект на опиянението от успеха.

Ако наистина е замислял голяма война, в която да участва и Великобритания, той би положил всички усилия за изграждането на флот, способен да оспори британското превъзходство по море. Всъщност той дори не разширява военноморския си флот до нивото, предвидено в англо-германския договор за военноморските сили от 1935 г. Хитлер постоянно уверява своите адмирали, че няма никакъв риск от война с Великобритания. След Мюнхен им казва, че поне през следващите шест години не трябва да очакват конфликт с англичаните. Дори през лятото на 1939 г. и до самия 22 август той повтаря тези уверения, макар и с отслабваща убедителност.

Как тогава стана така, че бе въвлечен в голям конфликт, който се стараеше да избегне? Отговорът трябва да се търси не само и най-вече в агресивността на Хитлер, но и в окуражавалото го дълго време самодоволно отношение на западните сили, както и от техния внезапен завой през пролетта на 1939 г. Този обрат е толкова рязък и неочакван, че прави войната неизбежна.

Ако позволите на някого да нагрява бойлера до такава степен, че налягането да прехвърли опасната критична точка, отговорността за евентуалната експлозия, до която може да се стигне, пада върху самите вас. Истината за физическото мълчание е валидна също толкова и за политическо мълчание, особено що се отнася до поведението по международните въпроси.

От идването на Хитлер на власт през 1933 г. британските и френските правителства правят безкрайно повече отстъпки на този опасен автократ, отколкото на предишните демократични правителства на Германия. На всяка крачка те показват, че са готови да избягват неприятностите и да загърбват неудобните проблеми, за да запазят спокойствието си в момента за сметка на бъдещето.

Хитлер, от друга страна, обмисля твърде логично проблемите си. Неговият политически курс се определя от идеите, формулирани в един „завет“, който той излага през ноември 1937 г. и чийто текст е запазен в т.нар. „Хосбахски меморандум“. Той се основава на убеждението, че Германия има изключителна нужда от повече Lebensraum — жизнено пространство — за своето нарастващо население, за да бъде в състояние да поддържа жизнения му стандарт. Според него Германия не може да разчита на собствените си ресурси, особено за изхранването си. Тя не може и да си купи от чужбина това, което й е нужно, защото това би означавало да харчи повече чужда валута, отколкото може да си позволи. Перспективите да получи по-голям дял от световната търговия и индустрия са твърде ограничени от стените, издигнати от митническите тарифи на другите държави и от собствената й финансова слабост. Нещо повече, външните доставки биха я направили зависима от чуждите държави и биха я обрекли на глад в случай на война.

Неговото заключение е, че Германия трябва да получи повече „полезна земеделска площ“ в слабо населените райони на Източна Европа, а би било наивно да се хранят надежди, че може по силата на добра воля да се сдобие с подобни отстъпки. „Историята на всички времена — на Римската империя, на Британската империя — е доказала, че всяко пространствено разширяване може да бъде постигнато само чрез преодоляване на съпротива и поемане на рискове… нито преди, нито сега е имало пространство без собственик“ (цитатът е от „Моята борба” на Адолф Хитлер – Виктор Кордон). Проблемът трябва да бъде решен най-късно до 1945 г., защото „след това ние можем само да очакваме нещата да се влошат“. Възможните отдушници ще бъдат блокирани и ще настъпи криза с изхранването.

Въпреки че тези идеи отиват много по-далеч от първоначалното желание на Хитлер да възстанови територията, отнета от Германия след Първата световна война, не е вярно, че западните държавници не са имали представа за тях, както твърдят по-късно. В периода 1937–1938 г. в неофициални разговори, но не и пред обществеността, много от тях показват откровен реализъм, а в британските правителствени кръгове се излагат редица аргументи за това, че на Германия трябва да бъде позволено да се разшири на Изток, за да може по такъв начин да бъде избегната опасността за Запада. Те проявяват много голямо съчувствие към желанието на Хитлер за Lebensraum — и му го показват. Не желаят обаче да се замислят върху проблема, как собствениците му ще бъдат принудени да го отстъпят, ако не бъдат заплашени от превъзхождаща ги сила.

Германските документи разкриват, че Хитлер е получил специално насърчение по въпроса от визитата на лорд Халифакс през ноември 1937 г. Тогава той е лорд-канцлер, вторият по важност пост в правителството след министър-председателя. Според останалите в архивите записи за съдържанието на разговора той дава на Хитлер да разбере, че Великобритания ще му позволи да действа с развързани ръце в Източна Европа. Халифакс може и да не е имал точно това предвид, обаче такова е впечатлението, което е оставил, и то се оказва от решаващо значение.

През февруари 1938 г. Антъни Идън е принуден да подаде оставка от поста министър на външните работи след многократни разногласия с Чембърлейн, който в отговор на един от неговите протести му казва „да си върви вкъщи и да вземе аспирин“. На негово място за външен министър е назначен Халифакс. Няколко дни по-късно британският посланик в Берлин сър Невил Хендерсън води конфиденциален разговор с Хитлер, който е продължение на разговора с Халифакс от ноември, и му съобщава, че британското правителство се отнася с голямо разбиране към желанието на Хитлер за „промени в Европа“ в полза на Германия и че „сегашното правителство на Великобритания е с изострено чувство за реалност“. Както показват документите, тези събития ускоряват действията на Хитлер. Той смята, че е получил зелена светлина, позволяваща му да се насочи на Изток, и това е било съвсем естествено заключение.

Хитлер е допълнително окуражен от примиренческия начин, по който британското и френското правителство приемат навлизането му в Австрия и присъединяването на тази страна към германския райх. (Единствената засечка в тази лесна маневра е повредата на танковете му на път към Виена.) Той получава още едно поощрение, когато научава, че Чембърлейн и Халифакс са отхвърлили направените след този ход руски предложения да обсъдят план за колективни гаранции срещу германското настъпление.

Тук трябва да се каже също, че когато заплахата за чехите назрява през септември 1938 г., руското правителство отново изразява желание както по официален, така и по неофициален път, да обедини усилията си с Франция и Великобритания за вземането на мерки в защита на Чехословакия. Предложението не е прието. Нещо повече, Русия демонстративно е изключена от Мюнхенската конференция, на която е решена съдбата на Чехословакия. Това „пренебрегване“ има фатални последици през следващата година.

След начина, по който британското правителство се примирява с действията му на Изток, Хитлер е неприятно изненадан от силната реакция и частичната мобилизация, когато той подлага на натиск Чехословакия през септември. Когато обаче Чембърлейн отстъпва пред исканията му и активно му помага да наложи своите условия на Чехословакия, той усеща, че моментната заплаха със съпротива е само операция за спасяване на престижа и е в отговор на възраженията на голяма част от британската общественост, чийто главен изразител става Уинстън Чърчил, който се противопоставя на правителствената политика на примирение и отстъпки. В не по-малка степен Хитлер е поощрен и от пасивността на французите. След като те с такава готовност изоставят своя чешки съюзник, който притежава най-боеспособната армия от по-малките сили, изглежда малко вероятно да влязат във война, за да защитят когото и да било от многобройните си бивши съюзници в Източна и в Централна Европа.

Така Хитлер разбира, че може без особени рискове набързо да приключи с Чехословакия и след това да продължи настъплението си на Изток.

 

Отначало той няма намерение да тръгва срещу Полша, въпреки че към нея е присъединена най-голямата територия, отрязана от Германия след Първата световна война. Полша, както и Унгария му помагат да застраши тила на Чехословакия, принуждавайки я по този начин да капитулира пред исканията му — между другото Полша се възползва от възможността да заграби парче от територията на Чехословакия. Хитлер е склонен да приеме Полша като по-младши партньор, при условие че тя върне германското пристанище Данциг и даде на Германия свободен достъп до Източна Прусия през Полския коридор. При създалите се обстоятелства това е твърде скромно искане от страна на Хитлер. Обаче при последвалите през зимата дискусии той установява, че поляците упорито отказват да направят такава отстъпка и твърде самонадеяно надценяват собствените си сили. Въпреки това Хитлер продължава да се надява, че след допълнителни преговори те ще се съгласят. На 25 март той казва на своя главнокомандващ, че не иска да решава проблема за Данциг със сила. Тази позиция обаче е променена от една неочаквана стъпка на Великобритания, предприета в отговор на негови действия в друга посока.

През първите месеци на 1939 г. ръководителите на британското правителство са много по-доволни от когато и да било. Те наивно вярват, че мерките за ускорено превъоръжаване, програмата за превъоръжаване на Америка и икономическите трудности на Германия намаляват опасността. На 10 март Чембърлейн изразява в неофициални разговори мнението, че перспективата за мир е по-добра от всякога, и изразява надежда преди края на годината да бъде свикана нова мирна конференция. На следващия ден в реч сър Самюъл Хоар — предшественикът на Идън на поста министър на външните работи и вече министър на вътрешните работи, изразява оптимизъм, че светът навлиза „в златен век“. Министрите уверяват приятели и критици, че поради тежкото си икономическо положение Германия е неспособна да води война и че ще бъде принудена да се подчини на условията на британското правителство в замяна на помощта, която то й предлага под формата на търговски договор. Двама министри — Оливър Стенли и Робърт Хъдсън, се канят да заминат за Берлин, за да уточнят условията по сключването му.

Същата седмица „Пънч“ излиза с карикатура, която показва как Джон Бул[1] с въздишка на облекчение се събужда от кошмар, а доскорошният „страх от война“ излита през прозореца. Никога не е имало такова изобилие на абсурдно оптимистични илюзии, както в идите[2] на март 1939 г.

Междувременно нацистите насърчават сепаратистките движения в Чехословакия и подклаждат провала й отвътре. На 12 март словаците обявяват независимост, след като техният лидер отец Тисо посещава Хитлер в Берлин.

Полският външен министър — полковник Бек, постъпва още по-недалновидно, като изразява публично пълната си симпатия към словаците. На 15 март германските войски навлизат в Прага, след като чешкият президент отстъпва пред искането на Хитлер да установи „протекторат“ над Бохемия и като последица от това да окупира страната.

Предишната есен, когато е сключено Мюнхенското споразумение, британското правителство дава гаранции за защита на Чехословакия от агресия. Обаче Чембърлейн заявява в Камарата на общините, че с отцепването на Словакия тези гаранции се анулират и че вече не се чувства обвързан с това задължение. Макар да изразява съжаление по повод на случилото се, той дава да се разбере в Камарата, че не вижда причина за „отклоняване“ от британската политика.

Но след няколко дни Чембърлейн прави рязък завой, който е толкова внезапен и с такива далечни последици, че изумява света. Неочаквано той взема решение да блокира всички по-нататъшни стъпки на Хитлер и на 29 март изпраща на Полша предложение да я подкрепя срещу „всякакви действия, заплашващи полската независимост, на които полското правителство реши, че е жизненоважно да се противопостави“.

Невъзможно е да се прецени това негово действие от какво е било повлияно толкова решително — дали е било предизвикано от натиска на общественото възмущение или от неговото собствено, дали се е дължало на гнева му, че е бил изигран от Хитлер, или се е почувствал унизен от това, че се е показал глупак в очите на собствения си народ.

Повечето хора във Великобритания, които подкрепят и аплодират примиренческата му политика, претърпяват подобна силна метаморфоза, изострена от укорите на „другата половина“ от нацията. Скъсването е окончателно, а нацията отново е обединена от общото негодувание.

Неясните условия на гаранцията поставят съдбата на Великобритания в ръцете на полските управници — хора твърде колебливи и несигурни в преценките си. Освен това изпълнението на гаранцията е невъзможно без помощта на Русия, а предварително не са били предприети стъпки, за да се установи дали тя би се съгласила да окаже помощ и дали Полша би я приела.

Когато от правителството се иска да одобри гаранцията, на него дори не му се показва актуалният доклад на Комитета на началник-щабовете, от който би станало ясно колко невъзможно би било от практическа гледна точка да бъде осигурена каквато и да било ефикасна защита на Полша[3]. Съмнително е обаче дали това би променило нещата, като се има предвид какво е било преобладаващото настроение.

Когато гаранцията е поставена за обсъждане от парламента, я приветстват от всички страни. Лойд Джордж издига самотен глас, когато предупреждава Камарата, че поемането на ангажимент с такива дълготрайни последици без предварителна увереност в подкрепата на Русия би било самоубийствена грешка.

Гаранцията за Полша се оказва най-сигурният начин да се предизвикат експлозия и световна война. Тя е съчетание от максимално изкушение и открито предизвикателство. Тя амбицира Хитлер да покаже колко напразни са гаранциите за една страна, отдалечена от Запада, като същевременно кара твърдоглавите поляци да бъдат още по-малко склонни на отстъпки, а, от друга страна, прави невъзможно отстъплението му без загубата на престиж.

Защо полските управници приемат такова съдбоносно предложение? Отчасти защото имат преувеличена до абсурдност представа за силата на старомодните си въоръжени сили — хвалят се с възможността за „кавалерийска атака срещу Берлин“. Отчасти също и поради субективни фактори: скоро след това полковник Бек казва, че бил решил да приеме британското предложение „между две дръпвания“ от цигарата, която пушел. Той обяснява, че по време на срещата му с Хитлер през януари му било трудно да преглътне забележката на Хитлер, че Данциг трябва да бъде върнат, и че когато британското предложение му било предадено, видял в него възможност да удари плесница на Хитлер. Това импулсивно решение е типичен пример за това, по какъв начин често пъти се решава съдбата на народите.

Сега единствената възможност да се избегне войната е да се осигури подкрепата на Русия — единствената сила, която би могла пряко да окаже помощ на Полша и така да възпре Хитлер. Но въпреки че въпросът не търпи отлагане, стъпките на британското правителство са мудни и колебливи. Чембърлейн силно ненавижда Съветска Русия, а Халифакс изпитва към нея нескрита религиозна антипатия. И двамата подценяват силата й, като същевременно надценяват силата на Полша. Дори и да са признавали необходимостта от споразумение за взаимна отбрана с Русия, те искат то да бъде сключено при техните условия и не разбират, че с прибързаната си гаранция за Полша се поставят в положение, което ги принуждава да се съгласят с нейните условия — нещо, което, ако на тях не им е ясно, Сталин разбира добре.

Но освен собствените им колебания трябва да се споменат и възраженията на полското правителство, както и на другите малки сили в Източна Европа да приемат военна помощ от Русия, тъй като се страхуват, че подкрепата на нейните армии би била равносилна на нахлуване в териториите им. Поради това ходът на британо-руските преговори е бавен като погребално шествие.

Отговорът на Хитлер на новата ситуация е коренно различен. Силната реакция на Великобритания и удвоените мерки за превъоръжаване го стряскат, но ефектът от това е противоположен на очакванията. Чувствайки, че англичаните се противопоставят все повече на германската експанзия на Изток, и обезпокоен от мисълта, че може да бъде спрян, ако се забави, той стига до заключението, че трябва да ускори стъпките си към Lebensraum. Ho как би могъл да го стори, без да предизвика тотална война? Решението му е повлияно от представата му за англичаните, позната му от историята, затова решава, че те няма и да помислят да влязат във война заради Полша без подкрепата на Русия. Така че, преглъщайки омразата и страха си от „болшевизма“, той насочва усилията и енергията си върху това да се помири с Русия и да си осигури нейния неутралитет. Това е завой, по-неочакван дори от завоя на Чембърлейн, но също толкова съдбоносен с последиците си.

Хитлер е улеснен в новата си политика да ухажва Русия, тъй като Сталин вече гледа на Запада по нов начин. Естественото недоволство на руснаците от начина, по който ги пренебрегват Чембърлейн и Халифакс през 1938 г., се засилва, след като Хитлер влиза в Прага и техните подновени предложения за общ отбранителен съюз са посрещнати хладно, а британското правителство се втурва да се споразумява с Полша. Нищо не би могло да предизвика по-големи съмнения и подозрения.

На 3 май идва предупреждение, което не могат да видят само слепите — разпространена е новината, че руският комисар на външните работи Литвинов е освободен от поста. Той е отдавнашен привърженик на сътрудничеството със силите на Запада срещу нацистка Германия. На неговия пост е назначен Молотов, за когото се говори, че предпочита повече да си има работа с диктатори, отколкото със свободни демократи.

Първите предварителни стъпки към съветско-нацистко разведряване са направени през април, но и двете страни проявяват изключителна предпазливост, тъй като взаимното недоверие е твърде дълбоко и всяка страна подозира другата, че цели да й попречи да се споразумее със западните сили. Бавният напредък на британо-руските преговори окуражава германците да се възползват от възможността да ускорят темпото и да си свършат работата. До средата на август обаче Молотов не пожелава да се ангажира с нищо конкретно. След това настъпва рязка промяна. Възможно е да е предизвикана от готовността на германците за разлика от колебанията и резервираността на англичаните да се съгласят с условията на Сталин, особено с тези да му бъдат развързани ръцете по отношение на балтийските държави. Може да е свързана и с очевидния факт, че Хитлер не би могъл да си позволи да отлага действията в Полша за по-късно от началото на септември, за да не бъде възпрепятстван от атмосферните условия. Така че отлагането на съветско-германското споразумение за втората половина на август гарантира, че за Хитлер и за западните сили няма да има време да постигнат ново „Мюнхенско споразумение“, което би представлявало опасност за Русия.

 

На 23 август Рибентроп заминава със самолет за Москва и пактът[4] е подписан. Той е придружен от тайна спогодба, според която Полша трябва да бъде поделена между Германия и Русия.

С този пакт войната става неизбежна и поради закъснението, с което е сключен. Хитлер не би могъл да се откаже от предприемането на действия в Полша, без това сериозно да накърни престижа му пред Москва. Нещо повече, убеждението му, че британското правителство няма да се осмели да започне една абсолютно безполезна борба за запазването на Полша и че не желае намесата на Русия, е подсилено, след като в края на юли Чембърлейн започва неофициални преговори с него посредством своя доверен съветник сър Хорас Уилсън за сключване на британо-германски пакт.

Закъснелият толкова много съветско-германски договор обаче не оказва в върху британското правителство ефекта, който Хитлер очаква. Тъкмо обратното, той разпалва у него онзи „булдогски“ дух на сляпа решителност без оглед на последствията. При това положение Чембърлейн не може да остане настрана, без да загуби престиж и да наруши поетото обещание.

За Сталин е съвсем ясно, че западните сили отдавна са склонни да позволят на Хитлер да търси разширение на Изток — към Русия. Има вероятност той да е гледал на съветско-германския пакт като на удобно средство за отклоняване на агресивния устрем на Хитлер в противоположна посока. С други думи, чрез тази ловка стъпка встрани може би е искал да предизвика сблъсък между преките и потенциалните си противници. Най-малкото това би намалило заплахата за Съветска Русия и би могло да ги изтощи до такава степен, че да й осигури следвоенно надмощие.

С пакта се цели премахването на Полша като буфер между Германия и Русия, но руснаците винаги са смятали, че е по-вероятно поляците да бъдат използвани като авангард на едно германско нахлуване в Русия, отколкото като барикада против него. Като оказват съдействие за завладяването на Полша и като я поделят с Хитлер, те не само получават лесен начин да върнат собствеността си отпреди 1914 г., но и имат възможност да превърнат Източна Полша в буферно пространство, което, макар и тясно, да бъде под контрола на техните въоръжени сили. Това изглежда по-надеждна преграда от една независима Полша. Пактът проправя и пътя за руската окупация на балтийските държави и на Бесарабия, на което се гледа като на разширяване на тази буферна зона.

През 1941 г., след като Хитлер нахлува в Русия, стъпката на Сталин встрани през 1939 г. вече изглежда фатално късогледа. Има вероятност Сталин да е надценил способността на западните държави да окажат съпротива и да изтощят по този начин силите на Германия. Вероятно е също да е надценил и първоначалните съпротивителни сили на своите войски. Въпреки всичко, когато години по-късно разглеждаме европейската ситуация, не е толкова сигурно, както това изглежда през 1941 г., че стъпката му встрани е била неизгодна за Съветска Русия.

От друга страна, тя незабавно наврежда на Запада. Главна вина за това носят тези, които са отговорни за политиката на протакане, заменена с избързване пред лицето на очевидно експлозивна обстановка.

Като се спира на влизането на Великобритания във войната, след като описва как тя позволява на Германия да се превъоръжи и след това да погълне Австрия и Чехословакия, отклонявайки същевременно предложенията на Русия, Чърчил казва: „…когато всички тези преимущества са пропилени, Великобритания тръгва, водейки Франция за ръка, към гаранция за целостта на Полша — на тази същата Полша, която с апетит на хиена само преди шест месеца се бе включила в разграбването и разрушаването на чехословашката държава. Битката трябваше да се води през 1938 г., когато германската армия можеше да събере едва половин дузина обучени дивизии за Западния фронт, когато Франция с почти шейсет-седемдесет дивизии можеше със сигурност да премине Рейн или да влезе в Рурска област. Но тогава това се смяташе за неразумно, прибързано действие, под нивото на модерната интелектуална мисъл и морал. Независимо от това в края на краищата двете западни демокрации обявиха, че са готови да рискуват живота си за териториалната цялост на Полша. Историята, която главно регистрира престъпленията, безумствата и страданията на човечеството, може да бъде претърсена надлъж и нашир, за да се открие аналог на тази внезапна и пълна промяна на водената пет-шест години политика на добродушни отстъпки в името на омиротворяването и на трансформирането й почти за часове в готовност да се приеме една очевидно скорошна война при много по-лоши условия и в много по-голям мащаб…

Това беше решение, което бе взето във възможно най-лошия момент и при най-неблагоприятните условия и което със сигурност щеше да доведе до унищожаването на десетки милиони хора[5].

Това е една изключително сурова, но закъсняла присъда над грешката на Чембърлейн, тъй като самият Чърчил в онзи момент подкрепя настоятелното предложение на Чембърлейн за британски гаранции за Полша. Съвсем очевидно е, че през 1939 г. той, както повечето британски лидери, е действал емоционално, а не е преценявал нещата трезво — нещо, характерно някога за британските държавници.

Бележки

[1] Джон Бул — нарицателно за англичанин, еквивалент на американския Чичо Сам — бел. ред. 

[2] иди (лат.) — 15-ият ден на месеца у древните римляни — бел. прев. 

[3] Малко по-късно това ми каза Хор-Белиша — тогава министър на войната, както и лорд Бийвърбрук, който беше чул да се говори по въпроса от други членове на правителството. 

[4] Известен като „пакта Рибентроп-Молотов“ — бел. ред. 

[5] Чърчил, Уинстън. Втората световна война. Т. I.с. 333–334. 


 

 Материалът е Първа глава от фундаменталния труд на британския историк Базил Лидъл Харт „История на Втората световна война 

За автора:

Базил Лидъл Харт е британски военен историк, кореспондент и стратег.

По време на Първата световна война той служи като офицер в британската армия. През 1927 г. той се уволнява от армията със степен капитан. След това работи като съветник за Daily Telegraph, а от 1935 за Таймс.

През 1966 е удостоен от кралица Елизабет II с британската благородническа титла Рицар. Преди да я получи той е бил известен с военния си чин – като капитан Лидъл Харт.

 




Гласувай:
5
0



1. germantiger - ...
11.12.2012 12:31
Предполагам съм ти споменавал моето отношение към Лидъл-Харт - почти презрение поради изнудването на което е подложил сина на Роммел и фамилията на Гудериан старши - за това наследниците на Роммел и Гудериан лично пишат. Също така намирам книгата на Харт за бледа, слаба и в рамка (което вече не е негов минус, но е вън от моите предпочитания) в стратегическа рамка, а аз чета оперативен и тактически мащаб с интерес.

ЗАСЛУГАТА НА ТВОЯ ПОСТИНГ Е В КУРСИВА ИЛИ ПРОСТО КАЗАНО В BOLD МАРКИРАНЕТО! НА МОМЕНТИ СЯКАШ ЧЕТА НЕЩО НОВО ОТ ХАРТ И ВСЕ ЕДНО НЕ СЪМ ПРОЧЕЛ ТАЗИ КНИГА. ЗАБЕЛЯЗАЛ СИ И СИ МАРКИРАЛ ИЗРЕЧЕНИЯ, КОИТО КАЗВАТ МНОГО, А ВГОДИНИТЕ КОГАТО СА ПИСАНИ ДОРИ ПРОТЕСТИРАТ ИЗНЕНАДВАЩО!
цитирай
2. анонимен - от kordon до germantiger
11.12.2012 20:57
Да, проблемът на съвременната историография е, че истините, казани от нея, са твърде малко и освен това са маскирани между изобилието от лъжи и митове. Затова е нужно търпение, за да се изчисти зърното от плявата. Това е един вид интелектуална археология – много копане, малко артефакти. Но малко по малко се събира информация за нова история. Според мен Б. Л. Харт си заслужава да се чете, защото освен горното има и други интересни виждания.
Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kordon
Категория: Политика
Прочетен: 1652334
Постинги: 399
Коментари: 2041
Гласове: 1727