Всеки път е необяснимо различна.

Като лудост избухва.
Гореща и страховита.
Като буря
се развилнява сред облаци, пясък и прах,
затворена в набразден със знаци бокал.
Смее се като слънчево зайче,
неволно изскочило от детското джобче.
След това
мигом става
нестроен, неукротим вятър,
загребващ предизвикателно пръските от гребена на вълна.
Следва утихване.
Затискайки устни.
С воля. За кратко.
Нещо като усилие за постигане на минутна вечност от Тишината.

Дали на всеки се случва да разбере
какво значи да се давиш,
без да спираш да дишаш,
в едничко
ситно-солено усещане,
скачайки във високото,
твърде далеч
извън чертогът на нормалността.

Да хванеш в обектива на душата си
пълноцветната перспектива.
Неосакатена.
Първоначално леко размазана,
изкривена
от общочовешкото знание и канона.
Но постепенно избистрена.
Другояче оформена. Прозрачна и неприкрита.
Пулсираща. В средата на повикът
в най-сложната област. Безапелационна и своенравна.

Наподобява концентрирано разпиляване,
спускаща се тъй внезапно
и дръзко в безумието си,
като истинска истина,
падаща да оплаче и да покрие,
да отмие на талази
този нечист свят.
Ослепително. Състрадателно и без строгост.