Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.05.2017 19:13 - Нито пластмасовите свирки, нито броенето до 12 съумяха да заглушат словото ми
Автор: mimogarcia Категория: Новини   
Прочетен: 1354 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Времето лети ужасно бързо.
Пристигнах за първи път в училищния двор на 15-септември 2005 година.
Спомням си, че отказах питката с мед.
И изключително много се дразнех на многобройните фотоапарати /от онези стари модели тип „сапунерка“/, които буквално бяха тикани в лицата на децата.

След 4258 дни – 12-ти май 2017 година пристигна. И от днес вече не съм ученик.

Изключително съм благодарен на всички учители, които са ми преподавали през тези 12 години.
Стараел съм се от всеки от тях да взема максималното.
Не мога да определя нито един от моите учители за гаден.
Да, имало е спорове, сръдни за оценки, но всичко е завършвало с взаимно разбирателство. Винаги.

Изпращането ни премина под много добра организация от страна и на ръководството, и на класните. Написах слово за изпращането, в което се постарах да опиша всичко, което съм почувствал в сърцето си за тези 12 години.

Беше предвидено да го прочета /изкажа/ само аз, но прецених, че съученичката ми Криси Манолова заслужава да я поканя да се присъедини към мен.

Криси е наистина уникално момиче – над 10 години вече играе баскетбол и продължава да не се предава. Зали с протекъл покрив, малък бюджет и контузии – не са пречупили духа й и през август заминава за чужбина да гради кариера.

Та дойде нашият ред с Криси да застанем пред микрофоните.
И какво мислите се случи?
Опит за осуетяване на това да произнесем написаното от мен слово.

Пластмасовите свирки и почти истеричното броене до 12 обаче не постигнаха ефект.
Дори напротив – в следващите часове след изпращането – видях сълзи в очите на моите учители и всички от тях ме поздравиха за силната ми реч.

Разните димки и счупени празни бутилки от шампанско – въобще не бяха удостоени с внимание от преподавателите, а и от по-голяма част от останалите ученици на училището.
На преден план – се появиха талантите на училището – певци и танцьори, които зарадваха всички.
Простотията винаги може да бъде победена, ако останалите имат търпение да я надвият.
Ако нямат – седят и само се оплакват.
А с мърморене нищо няма да променим.
Нали?!

Слово за изпращане 2017:

МИМО ГАРСИЯ:

Всяко Народно събрание започва със слово на най-възрастния народен представител, който е възприман за старейшина.

Неговите думи обикновено са поучителни и би трябвало да служат като урок за колегите му, които ще решават съдбата на България посредством законите, които ще предлагат, променят и гласуват.

Повечето колеги на този депутат не обръщат сериозно внимание на казаното от него.

Повечето журналисти и оператори изчакват с досада клетвата да мине, за да могат да се отдадат на обичайните си репортажи за изтекли храни и за критерии за прием в детските градини.

Да, и този депутат има вина, защото думите най-често не са нито написани от него, нито почувствани от него.

Но ние, випуск 2017 на 54.то СУ „Свети Иван Рилски“, искаме да спазим традицията, но и да не претупваме този специален момент.

Най-възрастната ни абитуриентка е Кристина Манолова. Тя е родена на 14-ти януари 1998 година и от над десет години се занимава със спорт. Нейната мечта е да продължи баскетболната си кариера в чужбина, но преди това е време да приключи един много важен етап от живота си:

Уважаема госпожо Директор, (Криси Манолова)

Уважаема г-жо Чочова, (Мимо Гарсия)

Уважаема г-жо Любомирова, (Криси Манолова)

Уважаема г-жо Милушева, (Мимо Гарсия)

Уважаема г-жо Ненкова, (Криси Манолова)

Уважаема г-жо Панчева, (Мимо Гарсия)

Уважаема г-жо Москаленко, (Криси Манолова)

Уважаема г-жо Димитрова, (Мимо Гарсия)

Уважаеми г-н Цанов, (Криси Манолова)

Уважаеми г-н Александров, (Мимо Гарсия)

Уважаеми г-н Желев, (Криси Манолова)

Уважаеми г-н Каракашян, (Мимо Гарсия)

Почитаеми учители и възпитатели, (Криси Манолова)

Скъпи съученици, (Мимо Гарсия)

КРИСИ МАНОЛОВА:

рождените дни винаги са време освен за празнуване, но и за сложни равносметки. Трудно е да преценим къде сме съгрешили или пък в коя ситуация е имало шанс да реагираме по-добре, но винаги съществува възможност да поискаш и да получиш прошка.

За тези 12 години в училище са се разиграли безброй ситуации и с положителни, и с отрицателни емоции. Имало е случаи, когато не съм искала да напускам тази сграда, но е имало и обстоятелства, когато съм размишлявала защо не мога да взема пет години за една.

Моментът настъпи –  напускам не само училището, но и родината. Завинаги в съзнанието си ще запазя спомените и от училището, и от родината. Убедена съм, че отрицателните емоции ще избледнеят и ще се сещам само за положителните.

Да, това навярно си е чиста сантименталност, лишена от всякаква реалистичност, но на всички ни е позволено понякога да свалим гарда и да разкрием чувствителната си страна.

МИМО ГАРСИЯ:

Благодаря ти, Криси! Думите ти са наистина силни – 12 години изминаха неусетно, неестествено бързо.

От една страна, всички се радваме, че завършваме, че повече няма да ни се налага да се притесняваме за извинителни бележки и оценки, но от друга страна, има уплаха у всеки един от нас.

Следващ 15-ти септември няма да има.

И макар привидно да демонстрираме, че изобщо не ни интересува дали ще има или няма да има такъв ден, вътрешно знаем, че онова детското вече напълно си е отишло от нас.

Има безброй тези и клишета, че да запазиш детското в себе си, е мисия, която всеки трябва да преследва, но когато университетът и работата почукат на вратата – разбиват  на пух и прах и тезите, и клишетата за детството.

Редно е да се запитаме какво ни дадоха и какво ни отнеха тези 12 години:

Училището съумява да ни покаже, че светът не се върти около нас, че не винаги нашите желания ще бъдат удовлетворявани, че ние никога не може все да сме на първо място, че разбирателството с околните – започва с уважение към позициите им.

Училището обаче ни разочарова по отношение на средата, която сме принудени да изтърпяваме пет дни в седмицата, без да имаме инструмент, чрез който да бъдем попитани дали приемаме даден проблемен ученик да бъде заедно с нас непрекъснато и по този начин да проваля образованието ни. И да – малцинството е принудено да се съобразява с волята на стадото, а не бива – това не е свобода.

Убедени сме, че българското училище може да стане много по-добро, ако висшестоящите се вслушват и в учителите, и в учениците. За да се променят нещата е необходимо да няма разделение на вечни групички, а да има обединение около това: имаме ли желание бъдещето на България непрекъснато да напуска през Терминал 2 отечеството ни?

Притискането на учителите да се съобразяват с учениците е пагубно за отношенията, които трябва да съумеят да изградят помежду си.

Апелирам ръководството на 54-то да бъде с учителите си, да ги подкрепя и да не позволява те да бъдат унижавани от комплексирани мами и татковци, които обожават да се бият в гърдите и да твърдят „Нашето гардже е най-хубаво!“.

След тези 12 години ние – зрели и помъдрели – може да направим обективната оценка, че нашите учители заслужават определението „достойни“. И не, ние не твърдим, че са перфектни, уникални, незаменими – те са достойни, защото са се постарали да ни обучат и да ни възпитат. И с повечето от нас наистина са се справили.

Как се очаква на 7-годишна възраст детето да е готово да се отдели от семейната среда – това ще е напълно невъзможно, ако няма педагози, към които то да може да е приспособи и най-вече привърже.

Раздялата днес не означава раздяла завинаги. Раздялата днес е нормална стъпка в това, което наричаме кръговрат на живота. Именно в това училище ние осъзнахме, че не сме на този свят само за да ядем и пием, а за да се развиваме и да се чувстваме щастливи от професионалните и личните решения, които самостоятелно сме взели.

Със съучениците със сигурност след някое и друга година ще си забравим и имената, и физиономиите, и историите, но спомените, които сме създали тук заедно, завинаги ще останат в нашето съзнание!

Нека взаимно си благодарим за времето, прекарано заедно, и нека оттук нататък знаем и помним, че никоя среща не е случайна, особено тази с учителите ни, които ни изградиха като личности!

Благодарим Ви още веднъж, скъпи учители!

Автор: Мимо Гарсия / всички права запазени за http://www.mimo.bg

image

Криси Манолова и Мимо Гарсия

image

Мимо Гарсия и Соня Василева, директор на 54. СУ „Свети Иван Рилски“

image

Мимо Гарсия и Мария Арсова

image




Гласувай:
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mimogarcia
Категория: Новини
Прочетен: 1923228
Постинги: 1802
Коментари: 2940
Гласове: 1011
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031