Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.05.2017 17:19 - Един час на лейтенат Димитров
Автор: herodotus Категория: История   
Прочетен: 3311 Коментари: 3 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
  Периодът за който говоря е новобранският ни център, заключен между месеците септември – 1 ноември 1981 г. или с други думи физическата ни подготовка през това време, в което се случиха по света и доста други интересни неща, като убийството на египетския президент Ануар Садат, тържественото отбелязване на 1300 г. България, ирано-иракската война и т.н.

Та човекът натоварен с физическата ни подготовка се казваше лейтенант Димитров – към 1, 80 м. висок, но плещест и вероятно много як, около 35 годишен с червеникав оттенък по лицето, вероятно поводът за който бе повишено кръвно налягане, добър и немного приказлив, на когото физическите упражнения доставяха видимо удоволствие.

Та при този човек подготовката протичаше по следният начин – крос от 3 км., провеждан по алеята по която се идва в поделението, т.е по нагорнище и с цинтовите обувки, всяка от които тежеше по около 2 кг. (такива бяха просто обувките на армията по него време) и голи до кръста, след което идваше ред на упражнения по уредите – прескок на т.нар. „гъбки”, разделени на 4 групи по отделения, успоредка с набирания на „кофички”, главно „мокри”, който бяха по-леките, успоредка с опит да достигнеш „минимума” от 6 коремни преси (тези бяха най-трудните за мен отначало, защото не им бях хванал тънкостта) и скок на дължина. Това всичко бе добре познато от физическото обучение от училище, но тук се извършваше с голяма интензивност и без спиране за почивка между уредите и по уредите. Т.е. нонстоп. И накрая следваше ново тичане от 2 км. „за довиждане”. След което бягахме да се измием в умивалнята и вече бяхме „гроги”. Тоесет до тука класическа пехотинска подготовка. Или поне така си я представяхме.

Сутрин често се случваха и „извращения” както разбрах от „старите моряци” – отдельонните си позволяваха да ни  сурнат и на т.нар. „патешко ходене”, на което най-често се усмхваихме. Какво пък – малко загрявка не пречи.

Гаф се получи, когато веднъж се качих за изпълнение на „кофички” и в началото лостът затрепери под тежестта ми и отдельонният ми командир се усмихна и реагира: „Ти ще можеш ли да направиш поне 5”, на което само замълчах и мислено му отговорих: „Ти само почакай!”, след което към 25-тата „кофичка” го запитах: „Още трябват ли?”, на което той ми махна само: „Слизай вече!”. Тези бяха от „сухите” кофички, по тежките.

Голям майтап стана когато бяхме разпределени по поделенията на полка. Сутрин, на физзарядката „старите” си ни бяха разпределили на две за да не им се налага да тичат много, но за нас, в началото това беше като шега. Ние още не се бяхме „ояли” много за разлика от „старите”. Да не говорим за старите на „тройките”,  които отбягваха да пипат за каквото и да било освен за изпълнение на преките им воени задължения.

Но най-зле във физическо отношение бяха офицерите и старшините. Иначе уставно разнасяха дипломатическите си куфарчета, пълни най-вече със салам „кучешка радост” и бутилка гроздова. Поне на моят началник такова беше съдържанието и всички го знаехме. Но до 4 часа след обед бе редовно изпивано. После той замина като началник арест и на негово място дойде друг, мичман от Военоморското училище, завеждал до тогава секретната му секция. Мичман Киряков, много добър човек беше.

Имахме си и „грешки” като матросът Атанасов, който беше „протеже” на една от служителките в централния район. За него точеха „лиги” старите войници и казваха: ”Той само да ми дойде, пък ще видим!”, но той дойде и видяхме „кой кого”. При ежедневното си оплакване от извращения той успя да обърне дори линейката на път за Военноморска болница и докато оцелелите се суетят около нея да изчезне и да се прибере в къщи, след което пеша да се появи в болницата и пак да започне да се оплаква от извращения. Дори „старите” си отдъхнаха, когато го откомандироваха някъде.

През първата година бях „уреден” от матроса Корабов да изкарам курса на ДКМС за комсомолски секретари и покрай него научих и много от клюките на флота. Най-старата от които беше (може би от 1967 г.), че веднъж по време на дозор цялата вахта се „подмокрила” със солидно количество ракия заедно с командващия я старшина заради рождения ден на някой от моряците и тогава от Севастопол им позвънили да ги питат до кога ще я траят под носа си, без те да разберат, че под носа им в залива се е вмъкнала турска подводница. Какво им се случило на целия екип не ми се мисли. Веднага били задействани ескаерите, но докато им загреят агрегатите подводницата изчезнала. Това е най-тежкият случай.

Друг случай, който се коментираше дали е проява на геройство или пък обикновена глупост, се случва по време на службата ми и е „съвсем прясен”. Веднъж, след отпуска един моряк закъснява и вижда катера току-що отплавал от морска гара. А да обикаля пеша през пристанището няма да му стигне времето. И той взема, че скача във водата и заплува бавно към корабите под сипещия се тихо сняг. За късмет този, който е бил на вахта в този момент на кораба го разказваше доста образно: „Седя си аз на вахта и чувам от под носа идва шльопуркане. Появявам се и поглеждам и що да видя – снегът тихо вали и един морски бавно плува, но като ме видя ми махна да мълча. Само, че аз се развиках и събудих дежурните. Те намериха отнякъде коняк, затоплиха и напълниха ваната, донесоха кепа и го прибраха само по фланелка и панталони. И ако щете ми вярвайте, но после той дори не настина”. Не знам как е завършила цялата история.

Трети случай е с блокиране на торпедните апарати на ескаерите. Някакъв умник по погрешка ги стартира, изплашва се и спира старта и ни лук ял, ни лук мирисал си затрайва. Но в това време торпедата се „потапят” и остават във водата с месеци. И когато се опитват пак отново да ги стартират, едно от торпедата успява да се изстреля и остава да виси между двата кораба подобно на мост. За късмет те са били без заряд и не в бойно състояние. Затова не избухват. Но типично по военно му историята се потулва „за да няма потърпевши вследствие строгите наказания”.

По време на службата ми при нас се проведе и учението „Щит 82”. Усетих го когато над главата ми прелетяха ято хеликоптери от модела „Ми 24” – имаше поне 30 броя, а като погледнах към морето пред нас беше акостирал вертолетоносача „Киев”, но по време на посещението на борда му от нашата делегация българският флагман се събираше от първата буква на заглавието му до върха на носа. И това огромно чудовище въобще не се забелязваше на картите. Радистите казваха, че около него е спусната радиосянка и можеш да се блъснеш в него, без въобще да го забележиш. Не взех по-активно участие в учението и много съжелявах за това. Там имаше от полските червени барети, немски летци на мигове, които почти вертикално излитаха и други подобни удоволствия, без да броим между тях факта, че като излезеш на плаца на едно вече не съществуващо поделение, криещо зад едно строително поделение щаба на флота, не можеш да си смъкнеш ръката от „болтове”(т.е. висши офицери).

Една студена вечер видях да плава ескаера. Бързаше към нос Калиакра, но после разбрах, че по спешност го извикали за нещо и нещото било бедстваща турска подводница. Пътят му пресякъл турски търговски кораб с цел да му попречи, но на оръдията му попречил друг фактор – радиограмата от Севастопол, която гласяла да я изтеглят в извънтериториални води и после да не се занимават повече с подводницата.

Друг интересен случай беше, че морските една вечер разказваха, че се сблъскали с момчетата от „Родни балкани” (тъй да го наречем, какво типично морско заглавие), които натоварени в една джипка се прибирали към поделението влачейки със себе си „език” – готвача на някое поделение, който да им разказва подробности. Въобще без да го осъзнаваме, бяхме си деца на Студената война кипяща наоколо дори и в по-тихи форми. Като например, че веднага научавахме, когато турският посланик е излязъл от посолството в София и се насочил към някое поделение. И обличахме цивилките си във вид на червени уставни анцузи, съчетани с цинтовите обувки. Които той естествено не би могъл да различи в „никакъв случай”.

Около нас се случваха и други глупости. Като например факта, че веднъж на пътеката между КПП-то и поделението ме срещна както си бях с автомата един от офицерите, дежурен по полк и поиска да провери шишето от коняк който носех за да види какво точно нося и на твърденията, че вътре има лепило с хлороформ той бързо разбра, че са вярни след като бързо го помириса и едва не „падна да си почине”. Или пък този, при който ядохме сурови гъби и легнахме почиваща смяна, пък ако ще да успеем да се събудем. Какво толкова? Гъбите бяха вкусни и както разбрах по-късно – бяха сърненки. Но най-голямата глупост беше кражбата на един автомобил от паркинга, заловена от КАТ. Но разминала се случайно със заплащането на сумата на автомобила (беше москвич, а морските бяха заплатили поне като за лада), което предизвика усмивки у някои от командирите и предложения да им предоставят колите си, защото сумата си я биваше.

Но въпреки глупостите или именно заради тях успяхме да станем хора на място. Показателен е един случай с ескаерите, плавали за камуфлаж под руски флаг. По това време през проливите имаха право по силата на междуправителствена спогодба да преминават само руски военни кораби. И ние, понеже сме както винаги тарикати се опитваме да участваме прикрити като руснаци.  Но турците не пасат трева. Пускат само руските кораби, а нашите при опита си да преминат Босфора са прихванати от ракетни катери. И в този напрегнат момент виждаш как обикновени хашляци и трудно дисциплинируеми в ежедневието си моряци се раздвижват и изкарват бързо въоръжението си без много приказки и изведнъж дисциплината им се променя под силата на насочените към тях оръдия и ракетите от типа „Харпун”.

Та такава беше службата ни за родината през „гадното тоталитарно време”. Защото родината си е родина независимо какво е времето и нашите желания. Защото е казано в традицията, че един мъж не е ли служил в армията и една жена не е ли раждала нищо не знаят от живота. А в армията имаш сили да черпиш с шепи от това, което можеш да видиш по нататък в живота.

Като студент по-късно едно гадже, Ани, физичка ми е доверявала, че ние, които сме служили войници (тогава се бяха появили първите студенти по електроника, които не бяха служили) си личим – по-сме сдържани, по-сериозни и не правим толкова много глупости и не се интересуваме от работи като състави и други хлапешки неща. И че най-важното – на нас можело да се разчита.




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. apostapostoloff - На този "коняк" му викахме
22.05.2017 09:28
говняк и той наистина имаше цвят на пролетна детска диария. "Конякът" имаше и друг творчески псевдоним- златно кило котва. Поне тека му викахме ние в Е-нското поделение на НШЗО, където служехме със школника Бойко Борисов (да пребъде светлото му дело!).
цитирай
2. rustam - Минимумът
22.05.2017 09:59
не е от "коремни преси", а от "коремни превъртания", по-просто наречени "коремни".
Коремните преси са въобще на-лесното упражнение. От лег се изправяш седнал с ръце на главата.

Коремното превъртане е упражнение на лоста.
цитирай
3. apostapostoloff - Така е- "коремното"
22.05.2017 10:18
се изпълняваше на лоста и военните бяха направо влюбени в това упражнение. Което нито един спортист никога, никъде и по никакъв повод не прави. То си е чиста проба еквилибристика, трик, едва ли не жонгльорско умение.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: herodotus
Категория: История
Прочетен: 390085
Постинги: 127
Коментари: 92
Гласове: 42
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031